Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

В 1953 година изядох първо плодовете, после сладките и накрая си полегнах върху дивана, сгушила се под одеялото. Не отне и пет минути, въпреки неприятната светлина, която хвърляше крушката, и вече спях дълбоко. Дори мисълта за призрака без глава, който уж се подвизаваше наоколо, не ми попречи. Събудих се отпочинала точно навреме преди връщането ми, което бе добре, иначе щях да се просна в легнало положение точно пред краката на господин Марли.

Докато адептът, който ме поздрави с кратко кимване, вписваше бележките си в дневника (вероятно нещо от сорта на: мрънкалото Рубин, вместо да изпълни дълга си, лентяйства и нагъва плодове в 1953 година), го попитах дали доктор Уайт е все още в сградата. Непременно исках да узная защо не бе разобличил болестта ми като симулация.

— Сега той няма време да се занимава с вашите болеж... болести — отвърна господин Марли. — В момента всички се отправят към Министерството на отбраната заради мисия Опал. — И неизказаното: „А аз не мога да присъствам — заради вас", толкова осезаемо увисна във въздуха, сякаш го бе изрекъл.

Министерството на отбраната? Това пък защо? Изобщо нямаше смисъл да питам господин Сърдитко, защото в настроението, което беше, със сигурност нямаше да ми отговори. Изглежда, бе решил, че е по-добре повече изобщо да не говори с мен. Старателно завърза превръзката над очите ми и безмълвно ме поведе из лабиринта от подземни коридори, с една ръка хванал лакътя ми, а с другата — талията ми. С всяка изминала крачка този физически контакт ми ставаше все по-неприятен, най-вече защото ръцете му бяха горещи и потни. Вече нямах търпение да се отърва от тях, когато най-сетне изкачихме витата стълба и се озовахме на приземния етаж. Въздишайки, свалих превръзката и обясних, че оттук насетне сама ще стигна до лимузината.

— Не съм ви позволил да си махате превръзката от очите си — запротестира господин Марли. — Освен това е мое задължение да ви придружа до входната ви врата.

— Престанете! — Раздразнено пернах ръцете му, когато отново се накани да завърже очите ми с кърпата. — И без това вече знам остатъка от пътя. А ако непременно държите да ме придружите до входната врата, това със сигурност няма да стане с ръката ви на талията ми — заявих и продължих напред.

Господин Марли ме последва, пръхтейки възмутено.

— Държите се така, сякаш съм ви докосвал непристойно!

— Да, точно така — отвърнах, за да го дразня.

— Но това е... — извика адептът, но думите му бяха заглушени от крясъци със силен френски акцент.

— Да не сте пошмели да ши трръгнете важно-важно без тази яка, млади момко! — Вратата на шивашкото ателие пред нас се отвори със замах и се появи Гидиън, плътно следван от ядосаната мадам Росини. Тя размахваше ръце във въздуха, държейки някакво творение от бял плат. — Спррете веднага! Да не мишлите, че шъм ушила тази яка шамо за удоволствие?

Гидиън вече бе спрял, защото ни забеляза. Аз също бях застинала на място, но за съжаление, не толкова непринудено, а по-скоро сковано като стълб. И то не защото бях изненадана от странно подплатеното му сако, което правеше раменете му да изглеждат като тези на борец, вземащ анаболи, а защото при всяка от срещите ни явно не бях в състояние да правя нещо друго, освен да го зяпам. И да получавам сърцебиене.