Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Шарлот ти показа, че и двете неща могат да се съчетават много добре, Гуендолин — отвърна господин Уитман, сякаш бе отгатнал мислите ми. — Нейните оценки са отлични. И никога не се е оплаквала. Спокойно можеш да вземеш пример от самодисциплината й.
Втренчих се сърдито след него.
Лесли ме сръга приятелски с лакът.
— Някога ще кажем на подлата Катерица мнението си за него. Най-късно, след като завършим. Но днес това би било чиста загуба на енергия.
— Да, права си. В крайна сметка се нуждая от цялата си енергия, за да остана будна — казах и се прозях. — Ако обича, тройното еспресо да се придвижи към кръвообращението ми.
Лесли кимна енергично.
— Добре, а след като това се случи, спешно трябва да помислим как да се измъкнеш от бала.
— Не може да сте болна! — възкликна господин Марли и отчаяно закърши ръце. — Всичко вече е подготвено. Изобщо не знам как да го съобщя на останалите.
— Вие не сте виновен, че аз се разболях — отвърнах със слаб глас и бавно излязох от лимузината. — И аз не съм виновна. Замесени са по-висши сили и нищо не може да се направи.
— Напротив! Може! Дори трябва! — Адептът ме погледна възмутено. — А и не изглеждате толкова болна — добави той, което бе нечестно, защото бях преодоляла суетата си и бях изтрила фон дьо тена на мама.
Първоначално Лесли мислеше да ми добави малко сиви и лилави сенки, но след кратък оглед на лицето ми отново прибра несесера с гримовете си. Тъмните сенки под очите ми веднага щяха да се класират във всеки вампирски филм и освен това бях смъртнобледа.
— Е, не е важно колко болна изглеждам, а колко болна в действителност съм — отвърнах и бутнах раницата си в ръцете му. Нали бях много болна и слаба, затова този път спокойно можеше да я носи. — Смятам, че при тези обстоятелства посещението на бала може да бъде отменено.
— Изключено! — извика господин Марли, но веднага след това закри устата си с ръка и стреснато се огледа. — Знаете ли колко много ни костваха приготовленията? — продължи шепнешком, докато бавно се приближавахме към главната квартира, защото вървях немощно със ситни крачки. — Не беше лесно да убедим директора на училището ви любителската театрална трупа да използва подземната художествена галерия за репетициите си. Днес! А и граф Сен Жермен изрично е определил, че...
Адептът започваше да ми лази по нервите. (Любителска театрална трупа? Директор Гилис? Не разбирах нито дума.)
— Сега ме чуйте: аз съм болна! Болна!!! Вече изпих три аспирина, но не помогна. Дори напротив, чувствам се все по-зле. Имам температура и трудно дишам.
За да подчертая думите си, се вкопчих в парапета на входните стълби и изхриптях тежко няколко пъти.
— Утре можете да сте болна, утре! — измуча господин Марли. — Господин Джордж! Кажете й, че може да се разболее чак утре, в противен случай целият план е... съсипан!
— Болна ли си, Гуендолин?
Пазителят, който се бе появил на вратата, обви загрижено ръка около раменете ми и ме поведе в сградата.
Ето това отношение ми харесваше.
Кимнах многострадално.
— Сигурно съм се заразила от Шарлот. — Ха-ха! Точно така! И двете имахме един и същи измислен грип. Като ще е, да е. — Главата ми направо ще се пръсне.
— Моментът наистина е неблагоприятен — рече господин Джордж.
— Това се опитвам да й обясня през цялото време — отбеляза адептът, който усърдно ситнеше зад нас. За разнообразие, лицето му не бе яркочервено, а на бели и червени петна, сякаш не можеше да реши какъв би бил подходящият цвят за тази ситуация. — Доктор Уайт сигурно ще може да й бие някаква инжекция, нали? Ще й се наложи да издържи само някакви си три-четири часа.
— Да, това би било възможно — кимна господин Джордж.
Погледнах го обезсърчена. Определено очаквах от него малко повече съчувствие и подкрепа. Постепенно започвах наистина да се чувствам болна, но по-скоро от страх. Някак си имах усещането, че пазителите няма да се държат мило с мен, ако разберяха, че само се преструвам пред тях. Но вече бе късно, нямаше връщане назад.
Вместо в ателието на мадам Росини, където всъщност сега трябваше да бъда облечена в дрехи от XVIII век, господин Джордж ме заведе в драконовата зала, а адептът, който все още носеше раницата ми и силно развълнувано говореше сам на себе си, ни последва.
Доктор Уайт, Фолк де Вилърс, господин Уитман и един друг мъж, когото не познавах — може би министърът на здравеопазването? — седяха около масата. Когато господин Джордж ме побутна в залата, всички извърнаха глави към вратата и ни зяпнаха. Притеснението ми нарасна още повече.