Смъртоносно бяло

Видя се оживеният площад пред гара Падингтън, подскачащи черно-бели фигури се движеха във всички посоки. Часът и датата бяха показани в горния ляв ъгъл.

– Ето я – каза Лейборн, като натисна „пауза“ и посочи жена с месестия си пръст. – Виждате ли я?

Макар и размазана, фигурата бе съвсем разпознаваема, беше Кинвара. В кадър бе уловен брадат мъж, който я зяпаше, може би защото мантото й бе разкопчано, а под него тя бе с прилепналата черна рокля, която бе носила на приема за параолимпийците. Лейборн отново натисна „плей“.

– Гледайте я само колко е загрижена за бездомните...

Кинвара се отчете пред омотан с шал мъж, застанал в преддверие и протегнал чашка.

– Наблюдавайте я – излишно ги подкани Леймън – право при железничаря, задава безцелен въпрос, показва му билета си... Ето я вече на перона, спира и задава въпрос на друг човек, има грижата да е запомнена на всяка стъпка от пътя си, ако случайно не е заснета на камерата... и-и-и... във влака.

Картината потрепна и се смени. Влак пристигаше на гарата в Суиндън. Кинвара слезе и заговори друга жена.

– Виждате ли я? – рече Лейборн, – още набира свидетели за всеки случай. И...

Картината отново се смени с тази на паркинг пред гарата в Суиндън.

– Ето я – посочи Лейтън, – колата й е паркирана удобно в близост до камерата. Качва се в нея и потегля. Прибира се у дома, настоява работничката от конюшните да остане през нощта, спи в съседната стая, на сутринта излиза пред очите на момичето да язди... желязно алиби. Разбира се, също като вас, и ние вече бяхме стигнали до извода, че ако е било убийство, то е извършено от двама души.

– Заради портокаловия сок ли? – попита Робин.

– Най-вече – отвърна Лейборн. – Ако Чизуел (той изрече името, както се пишеше) е взел амитриптилина, без да подозира, най-вероятното обяснение е, че си е налял подправен с него сок от кутия в хладилника, но в кутията в кофата за боклук нямаше следи от примеси и носеше само неговите отпечатъци.

– Лесно е да се лепнат отпечатъци върху малки предмети, обаче, след като човек е вече умрял – отбеляза Страйк. – Просто се притиска ръката му към тях.

– Именно – заяви Лейборн и отиде до стената със снимките, където показа една в близък план на хаванче и чукало. – По тази причина се върнахме към това. Разположението на отпечатъците на Чизуел спрямо разположението на остатъчния прах сочи за фалшифициране, което означава, че стритите на прах таблетки може да са сипани в сока часове преди това от някой, който е имал ключ, знаел е какви антидепресанти пие съпругата, че усещането за вкус и мирис на Чизуел са притъпени от травма и че винаги е пиел портокалов сок със ставането си. Оставало им е единствено съучастникът да подхвърли кутия от сок без примеси в кофата с неговите отпечатъци вече като мъртвец и да отнесе другата с остатъците от амитриптилин в нея. Е, кой е бил в по-добра позиция да знае и извърши всичко това от госпожата? – зададе риторичен въпрос Лейборн. – Ала ето я нея с нейното желязно алиби за времето на смъртта, на сто километра разстояние, когато той е гаврътнал антидепресантите. Да не споменаваме, че е оставила и писмо, с което се опитва да ни пробута лесна и ясна история: съпруг, изправен пред банкрут и изнудване, осъзнава, че жена му го напуска, това го тласка отвъд ръба на пропастта и той се самоубива. Само че – отбеляза Лейборн, като посочи уголемената снимка на лицето на мъртвия Чизъл, от което бе свален полиетиленовият плик и което бе белязано с дълбока червена драскотина – не ни хареса как изглежда това тук. Още отначало ни се видя подозрително. Свръхдоза от амитриптилин може да причини сънливост или силна възбуда. Тази драскотина навяваше мисълта, че някой друг е нахлузил плика на главата му. Добавя се отворената врата. Последният, който е влязъл или излязъл, не е знаел, че си има номер за доброто й затваряне, затова не изглеждаше Чизъл да е последният човек, който я е докосвал. Плюс липсващата опаковка от хапчетата – това намирисваше на гнило от самото начало. Защо би му било на Джаспър Чизуел да я изхвърля? – попита Лейборн. – Просто няколко малки грешки от недоглеждане.