Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
„Зиг Зауер“-ът на Ниедерман лежеше разглобен на кухненската маса пред нея. До него видя пистолета на Сони Ниеминен, „Ванад Р-83“. Пусна браунинга на Залаченко на пода, добра се до масата и хвана оръжието на Ниеминен. Провери патрондаша. После откри ръчния си компютър и го пъхна в джоба си. Продължи, препъвайки се, до мивката и напълни една неизмита кафеена чаша с леденостудена вода. Повтори тази процедура четири пъти. Когато вдигна очи, внезапно видя собственото си лице в старото огледало за бръснене на стената. За малко да произведе изстрел от ужас.
Образът пред очите ѝ приличаше повече на муцуна на животно, отколкото на човешки лик. Виждаше една луда с изкривено лице и зяпнала уста. Лицето и шията ѝ бяха покрити с кървава кал. Започна да разбира какво бе съзрял Роналд Ниедерман в бараката.
Приближи се до огледалото и внезапно осъзна, че левият ѝ крак буквално се влачи след нея. Усещаше остра болка в бедрото, където я бе улучил първият куршум на Залаченко. Вторият се бе забил в рамото ѝ и бе парализирал лявата ѝ ръка. Доста я болеше.
Най-силна обаче беше болката в главата. От нея буквално ѝ се виеше свят. Вдигна бавно дясната си ръка и заопипва темето си. Пръстите ѝ внезапно напипаха кратера от входната рана.
Заопипва краищата ѝ и изведнъж с ужас си даде сметка, че докосва собствения си мозък. Бе толкова сериозно ранена, че не ѝ оставаше много живот. На практика би трябвало вече да е мъртва. Не можеше да разбере как изобщо все още си стоеше на краката.
Изведнъж усети страшна умора. Не бе сигурна дали бе на път да припадне, или да заспи, но тръгна към кухненската пейка, легна внимателно на нея и положи главата си на една възглавница със здравата дясна страна надолу.
Трябваше да легне, за да събере малко сили, но знаеше, че не може да рискува да заспи, докато Ниедерман все още е някъде отвън. Рано или късно щеше да се върне. Рано или късно Залаченко щеше да се измъкне от бараката и да се довлачи до къщата. Лисбет обаче бе толкова слаба, че не можеше да стои на краката си. Втрисаше я. Приготви пистолета за стрелба.
РОНАЛД НИЕДЕРМАН СТОЕШЕ на пътя между Сулебрун и Нусебру, без да знае как да постъпи. Беше сам в тъмнината. Съзнанието му се бе прояснило и се срамуваше от бягството си. Не разбираше как е възможно, но стигна до логичния извод, че момичето трябва да е оживяло. По някакъв начин бе успяла да се измъкне.
Залаченко имаше нужда от него. Следователно трябваше да се върне в къщата и да ѝ счупи врата.
Същевременно обаче Роналд Ниедерман знаеше, че всичко е свършило. Това чувство се бе загнездило отдавна в сърцето му. Нещата бяха започнали да се объркват от мига, в който Бюрман се бе свързал с тях. Залаченко се бе преобразил напълно, когато чу името Лисбет Саландер. Всички правила за предпазливост и умереност, които бе препоръчвал години наред, престанаха да съществуват.
Ниедерман се колебаеше.
Залаченко имаше нужда от лекар.
Ако все още беше жив.
Щяха да им задават въпроси.
Прехапа устни.
Бе партньор на баща си от дълги години. Години на успех. Имаше скрити пари. Освен това знаеше къде Залаченко крие богатството си. Имаше нужните умения и ресурси, за да продължи да движи бизнеса. Най-логичното би било да си тръгне и да не се обръща повече назад. Ако Залаченко бе успял да му набие нещо в главата, то това бе никога да не се оставя на сантименталността да го подтикне към обречени на неуспех действия. Това бе основното правило за оцеляване. „Не си мърдай и малкия пръст за нещо изгубено.“
Тя не беше свръхестествено същество. Но представляваше проблем. Беше му полусестра.
Бе я подценил.
Роналд Ниедерман се чувстваше раздвоен. Част от него искаше да се върне обратно и да ѝ извие врата. Друга част искаше да продължи да бяга напред в нощта.
Паспортът и портфейлът бяха в задния му джоб. Не искаше да се връща. Във фермата нямаше нищо, което да желае.
Освен може би кола.
Продължаваше да стои на пътя, изпълнен с колебание, когато забеляза светлините на приближаваща се откъм склона кола. Обърна глава. Може би щеше да успее да си осигури транспорт по друг начин. Нуждаеше се само от автомобил, който да го откара до Гьотеборг.
ЗА ПЪРВИ ПЪТ В ЖИВОТА СИ, откакто детството ѝ бе свършило, Лисбет Саландер бе изгубила контрол върху ситуацията, в която се намираше. През годините се бе забърквала в побои, бе ставала жертва на насилие както от страна на държавните институции, така и в личния си живот. Нанесли ѝ бяха повече телесни и душевни рани, отколкото който и да било човек заслужаваше.
Всеки път обаче успяваше да обърне нещата. Отказа да отговаря на въпросите на Телебориан, а когато ставаше жертва на физическо насилие, винаги се бе измъквала.