Панаир на суетата (роман без герой)

Така тези двамина служеха за добър пример на житейската суета и единият, и другият жадуваха за това, което нито той, нито тя можеха да получат. Глорвина плака от яд при тази несполука. Тя си бе наумила да превземе майора и държеше на него «повече, отколкото на когото и да било от другите», признаваше си с хълцане тя.

— Истина ти казвам, Пеги, той просто ще сломи сърцето ми — хленчеше тя пред зълва си, когато бяха в добри отношения, — всичките ми рокли трябва да се стесняват — заприличала съм вече на същински скелет. — Пълна или слаба, весела или тъжна, на кон или пред пианото, на майора тя беше еднакво безразлична. А полковникът, като пушеше лулата си и слушаше тези оплаквания, съветваше Глори в следната пратка от Лондон да й сложат няколко черни рокли и им разказваше тайнствената история на една дама в Ирландия, която умряла от скръб по загубения си съпруг, преди изобщо да е имала такъв.

Докато майорът продължаваше така да я измъчва и не правеше предложение, отказвайки да се влюби, от Европа пристигна друг кораб, с писма на борда си, между които и за този безсърдечен човек. Те бяха от родината и датата на пощенския печат бе по-стара от тази на предишните. Майорът разпозна почерка на сестра си. И тъй като обикновено събираше всички възможни лоши новини, мъмреше го и му четеше проповеди със сестринска откровеност, като винаги караше «скъпия Уилям» да изпада в лошо настроение, след като сполучваше да прегледа посланията й, откровено казано, «скъпият Уилям» не побърза да счупи печата на писмото й, а го остави за някой особено благоприятен ден и за по-подходящо настроение. Още повече, че преди две седмици той й беше писал, за да й се скара, че разправя такива нелепи неща на мисис Озбърн, като бе пратил писмо и на нея, с цел да премахне заблуждението й относно неговата женитба и да я увери, че засега няма никакви намерения да променя положението си.

Две или три вечери след получаването на втората пратка майорът прекара вечерта доста приятно в дома на лейди О’Дауд, където на Глорвина се бе сторило, че той слуша малко по-внимателно от друг път, песните, с които го беше удостоила. (Истината е, че Добин слушаше пеенето на Глорвина толкова, колкото и чакалите, които виеха вън на лунната светлина, и както обикновено, тя и този път се мамеше.) След като изигра с нея обичайната си партия шах (крибидж с лекаря беше любимото вечерно забавление на лейди О’Дауд), майор Добин си взе сбогом със семейството на полковника в обичайния си час и се оттегли в собственото си жилище.

Там, на масата, лежеше писмото на сестра му и го укоряваше. Той го взе, позасрамен от нехайството си спрямо него, и се приготви да прекара един неприятен час в общуване със своята свадлива отсъствуваща роднина… Беше изминал може би един час, след като майорът си бе излязъл от дома на полковника. Сър Майкъл спеше съня на праведните; Глорвина бе навила черните си къдри около безбройните малки хартийки, които имаше навик да си слага; лейди О’Дауд също се бе оттеглила в брачната стая на първия етаж и бе покрила красивата си снага със завесите против комари, когато часовоят пред портите на командирското жилище съзря на лунната светлина майор Добин, който се бе втурнал към къщата с бързи стъпки и много развълнувано лице, отмина го и се приближи до прозореца на спалнята на полковника.