Панаир на суетата (роман без герой)

«Сестра ви току-що беше така любезна да дойде да ме види — казваше в писмото си Амелия — и ми съобщи интересна новина, във връзка с която ви изпращам най-искрените си пожелания. Надявам се, не младата дама с която чувам, че ще съедините живота си, ще се окаже достойна във всяко отношение за този, който е самата доброта и благородство. Клетата вдовица може да ви дари само с молитвите си и с най-искрени пожелания за вашето благоденствие! Джордж изпраща много здраве на милия си кръстник и се надява, че няма да го забравите. Казвам му, че вие възнамерявате да свържете други връзки с една дама, която съм положителна, че заслужава всичките ви чувства, но че макар и тези връзки да са, разбира се, най-здравите и най-светите и да изместват всички други, аз все пак съм уверена, че ще продължавате да пазите едно кътче от сърцето си за вдовицата и детето, които винаги сте обичали и подкрепяли.»

Това писмо, за което говорихме и по-рано, продължаваше в този дух и с всеки свой ред изразяваше голямото задоволство на авторката му.

То пристигна със съвсем същия кораб, който донесе и сандъка с роклите на лейди О’Дауд от Лондон (можете да бъдете уверени, че Добин го отвори преди всички други, донесени му от кораба писма), и накара получателя му да изпадне в такова състояние, че Глорвина и розовата и копринена рокля, и всичко, свързано с нея, му стана съвсем омразно. Майорът проклинаше женските приказки и изобщо целия нежен пол. Него ден всичко го дразнеше — на учебния плац беше много горещо и изморително, а времето непоносимо задушно. Боже мой! Нима един разумен човек трябва да прахосва живота си, ден след ден, като преглежда войнишки ремъци и води разни глупци на учение? Безсмисленото бъбрене на младежите в трапезарията го дразнеше повече от всичко. Какво го интересуваше — него, човек, наближаващ вече четиридесетте, колко бекаси е убил поручик Смит или какво е правила кобилата на поручик Браун? Шегите, които се разправяха на обедната маса, го изпълваха със срам. Той беше твърде стар, за да слуша смешките на помощника на полковия лекар и тарикатските приказки на младежите, на които старият О’Дауд, с неговата плешива глава и червено лице, винаги беше готов да се посмее. Старият човек беше слушал подобни смешки в продължение на тридесет години — самият Добин ги слушаше вече от петнадесет години. А след шума и досадата на трапезарията трябваше да понася клюките на полковите дами! «О, Амелия, Амелия — мислеше си той, — ти, на която винаги съм бил тъй верен — ти да ме укоряваш така! И тъкмо защото не можеш да ми съчувствуваш, затова влача това отегчително съществуване. И след толкова годишна преданост от моя страна ти ме награждаваш с благословия за женитбата ми — да, женитба с тази предвзета ирландска девойка!» Огорчен и изморен се чувствуваше клетият Уилям — по-злочест и по-самотен от когато и да било. Искаше му се да е приключил вече с живота и неговата суета — толкова безсмислена и безцелна му се струваше борбата, толкова безрадостно и тъжно му се виждаше бъдещето! Тази нощ той лежа буден и жадуваше да се завърне в родината. Писмото на Амелия го бе изпълнило с пустота. Никаква вярност, никаква преданост, никаква страст не можеха да събудят в гърдите й топло чувство към него. Тя просто не желаеше да разбере, че той я обича. Добин се мяташе в леглото си и й говореше.