Властелинът на пръстените

— Ха, хмм, приятели, хайде да се поразходим! Аз съм Брегалад, на вашия език това значи Бързолъч. Прякор, разбира се. Наричат ме така, откакто казах да на един възрастен ент, преди да бе довършил въпроса си. Освен това пия бързо и излизам от реката, докато някои още си топят брадите. Елате с мен! Той протегна надолу изящните си ръце и подаде на хобитите по една дългопръстна длан. И тримата прекараха целия ден в разходки из гората, в песни и смях, защото Бързолъч се смееше често. Смееше се, щом слънцето се покажеше иззад облак, смееше се, щом срещнеха поток или извор — тогава се привеждаше да наплиска нозете и главата си; понякога се смееше на звук или шепот, долетял откъм дърветата. А видеше ли калина, спираше за малко с протегнати ръце, пееше и се люшкаше в такт с песента. Привечер той ги отведе в своя ентически дом — нищо особено, просто обрасъл с мъх камък, положен сред тревата в подножието на зелен рид. Наоколо в кръг растяха калини и имаше вода (както във всеки ентически дом) — от стръмния склон бликаше извор. Тримата си побъбриха, докато над гората падаше мрак. Наблизо все тъй звучаха гласовете на Ентосбора, ала сега те изглеждаха по-дълбоки и не тъй спокойни, сегиз-тогиз нечий мощен глас се надигаше с висока, устремна мелодия и останалите замираха. Но Брегалад, застанал край хобитите, говореше на собствения им език кротко, почти шепнешком, и те узнаха, че той е от рода на Твърдокор и че родният му край е бил опустошен. Това им се стори напълно достатъчно обяснение за неговата „прибързаност“, поне що се отнася до орките.