Властелинът на пръстените

— Как изглежда Исенгард? Питам се дали ентите изобщо могат да му сторят нещо.

— И аз се питам. Исенгард е като пръстен от скали или хълмове, мисля, с просторна равнина отвътре и каменна колона по средата, наречена Ортанк. На нея е кулата на Саруман. В околната стена е пробита порта, може би не само една, и ми се струва, че през нея минава рекичка; тя се спуска от планините и пресича Роханския пролом. Чини ми се, че това място ще е костелив орех за ентите. Но тия енти ми вдъхват някакво странно чувство — някак не ми се вярва да са чак толкова безобидни и… да речем, забавни, колкото изглеждат. На вид са бавни, чудати и търпеливи, почти печални; и все пак вярвам, че могат и да се ядосат. А случи ли се това, бих предпочел да не им излизам насреща.

— Да! — каза Пипин. — Разбирам те. Това може да е като разликата между полегнала, замислено преживяща стара крава и връхлитащ бик; промяната може да стане изведнъж. Чудя се дали Дървобрад ще ги раздразни. Сигурен съм, че се кани да опита. Но те не обичат да се ядосват. Дървобрад се ядоса снощи и после пак тури сурдинката.

Хобитите се обърнаха. Ентите все тъй надигаха и снишаваха гласове, увлечени в съвещанието. Слънцето се бе изкачило по небосвода и надничаше над високата ограда, сияеше по върхарите на брезите и огряваше северния край на дола с хладна жълта светлина. Там хобитите забелязаха да проблясва изворче. Закрачиха по ръба на огромната паница, досами вечнозелените дървета — колко приятно бе отново да усетят под нозете си прохладна трева, без да бързат заникъде, — и слязоха към бликащата вода. Отпиха от чистата, пронизващо студена влага, после седнаха на един обрасъл с мъх камък и се загледаха как слънчеви петна играят по тревата и сенките на прелитащите облаци минават по дъното на дола. Ентите продължаваха да мърморят. Много странно и далечно изглеждаше това място, то бе извън техния свят, далеч от всичко, което им се бе случвало. Обхвана ги непоносим копнеж да видят и чуят другарите си, особено Фродо, Сам и Бързоход.

Най-сетне гласовете на ентите затихнаха, хобитите погледнаха надолу и видяха, че към тях се задава Дървобрад, придружен от още един ент.

— Хм, хум, ето ме пак — каза Дървобрад. — Изморихте ли се, траете ли вече, хмм, а? Е, боя се, че ще трябва още да потраете. Приключихме с първата част, но тепърва ще обяснявам как стоят нещата на ония, които живеят далече от Исенгард, и на ония, с които не можах да се видя преди Сбора, а после ще трябва да решим какво да правим. Обаче за ентите решението не отнема толкова много време, колкото изреждането на всички факти и събития, които трябва да си изяснят. Както и да е, няма да отричам, че още дълго няма да мръднем оттук — нищо чудно да постоим ден-два. Затова ви доведох събеседник. Той живее наблизо. Елфическото му име е Брегалад. Той казва, че вече е решил и няма нужда да стои на Сбора. Хм, хм, от всички той е най-близко до онова, което можем да наречем припрян ент. Сигурно добре ще се погаждате с него. Довиждане! Дървобрад им обърна гръб и се отдалечи. Брегалад постоя, проучвайки задълбочено хобитите; те пък го гледаха и се чудеха кога ли ще прояви някакъв признак на „припряност“. Той беше висок и изглеждаше един от най-младите енти; гладка лъскава кожа покриваше ръцете и нозете му, устните му бяха яркочервени, а косата му сивозелена. Можеше да се прегъва и люшка като стройно дърво под напора на ветровете. Най-после той заговори и гласът му, макар и звучен, беше по-висок и по-ясен от този на Дървобрад.