Властелинът на пръстените

Дървобрад метна Мери и Пипин на рамо и пак закрачи, отпращайки от време на време нов тръбен зов, и всеки път отговорът долиташе все по-мощно и по-отблизо. Така най-сетне стигнаха до привидно непроходима стена от тъмнозелени дървета, каквито хобитите не бяха виждали досега — те се разклоняваха още от корените и бяха плътно окичени с тъмни лъскави листа, като зеленики без тръни. Покриваха ги множество твърди, изправени съцветия с големи и блестящи маслиненозелени пъпки.

Като зави наляво и заобиколи този грамаден жив плет, Дървобрад с няколко разкрача стигна до тесен вход. През него минаваше утъпкана пътека и изведнъж се спускаше по дълъг стръмен склон. Хобитите видяха, че слизат в обширен дол, кръгъл като паница, много широк и дълбок, увенчан по ръба с висока и тъмна вечнозелена ограда. Дъното беше тревисто и гладко, без никакви дървета освен три много високи и красиви бели брези в центъра на паницата. Към дола водеха още две пътеки — от запад и от изток.

Няколко енти вече бяха пристигнали. Други се задаваха по отсрещните пътеки или следваха Дървобрад. Когато наближиха, хобитите се загледаха в тях. Бяха очаквали да видят множество създания, подобни на Дървобрад, както всички хобити си приличат (поне в очите на чужденците). Много се изненадаха, като видяха съвсем друго. Ентите се различаваха един от друг както дърво от дърво, като бреза и бук, дъб и ела. Имаше няколко по-стари енти, брадати и чворести като яки, но древни дървета (макар никой да не изглеждаше тъй стар като Дървобрад), имаше снажни и здрави енти с източени ръце и нозе, с гладка кожа като горски дървета в първа младост, ала нямаше малки енти, нямаше фиданки. Сред широкото тревисто дъно на дола вече стояха около две дузини, а още много се задаваха отвън.

Отначало Мери и Пипин бяха поразени главно от разнообразието, което виждаха — многото форми, цветове, разликите в обхват и ръст, в дължината на ръце и нозе, в броя на пръстите по тях (всички възможни числа от три до девет). Неколцина изглеждаха по-близки или по-далечни роднини на Дървобрад и напомняха букови или дъбови дървета. Но имаше и други породи. Някои приличаха на кестени — енти с кафява кожа, грамадни ръце с криви пръсти и къси дебели крака. Други напомняха ясен — високи, стройни сиви енти с много пръсти по ръцете и дълги нозе; трети приличаха на ели (най-високите енти), а имаше и като брези, като калини, като липи. Но когато всички енти се събраха около Дървобрад, свеждайки леко глави, мърморейки с бавните си напевни гласове и гледайки дълго и внимателно към чужденците, тогава хобитите разбраха, че те всички са от един род и имат еднакви очи — не тъй стари и дълбоки като на Дървобрад, но с еднакъв бавен, търпелив, замислен израз и еднакви зелени отблясъци.

Веднага щом цялата компания се събра и застана в широк кръг около Дървобрад, започна странен и неразбираем разговор. Ентите бавно замърмориха; изпървом се присъедини един, после друг, докато запяха всички заедно в протяжен, ту извисен, ту низходящ ритъм; понякога той се засилваше от едната страна на кръга, сетне замираше, за да прогърми с мощен тътен от другата. Макар че не можеше нито да долови, нито да разбере думите — само предполагаше, че са на ентически език, — Пипин отначало реши, че звукът е много приятен за слушане, но вниманието му постепенно се отклони. След като мина дълго време (а песента нямаше никакво намерение да свършва), той взе да се пита, щом като ентическият език е толкова „неприбързан“, дали са успели да си кажат вече Добро утро, а ако Дървобрад е решил да прави проверка, колко ли дни ще му трябват, за да изпее имената на всички. „Интересно, как ли е на ентически език да и не?“ — помисли си той и се прозя. Дървобрад незабавно усети това.