Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Поне един хобит е постоял тук и се е огледал, после се е отправил към гората — каза Арагорн.
— Значи и ние трябва да влезем навътре — рече Гимли. — Но не ми харесва видът на тоя Ветроклин, пък и ни предупредиха да се пазим. Бих предпочел гонитбата да ни отведе където и да било, само не натам.
— Каквото и да разправят приказките, не усещам от гората да долита зло — каза Леголас. Той бе застанал под горския покров и приведен напред, сякаш се вслушваше и се взираше с широко разтворени очи към сенките. — Не, не е зло, или ако има зло, то е надалече. Долавям само слаби отгласи от мрачни места, където сърцата на дърветата са почернели. Няма злоба наблизо, но има бдителност и гняв.
— Е, срещу мен няма за какво да се гневят — каза Гимли. — Никому не съм сторил зло.
— И добре, че е тъй — отвърна Леголас. — Но, така или иначе, гората много е страдала. Нещо става вътре или скоро ще се случи. Не усещате ли напрежението? Дъхът ми спира от него.
— Усещам, че въздухът е застоял — каза джуджето. — Тая гора е малко по-светла от Мраколес, но е занемарена и плесенясала.
— Стара е, много стара — каза елфът. — Тъй стара, че ми възвръща младостта по-силно дори от пътешествието с деца като вас. Стара и пропита от спомени. Тук бих могъл да намеря щастие, ако бях дошъл в мирни дни.
— Сигурно, няма да споря — изсумтя Гимли. — Във всеки случай ти си горски елф, макар че елфите изобщо са странен народ. Но малко ми поолекна на сърцето. Където отидеш, ще дойда и аз. Само дръж лъка си готов за стрелба, а аз ще поразхлабя секирата на пояса си. Не за дърветата — бързо добави той, вдигайки очи към дървото, под което бяха застанали. — Не искам ненадейно да срещна онзи старец, без да съм си приготвил тема за разговор, това е. Хайде да вървим!
И тримата ловци потънаха в горите на Ветроклин. Леголас и Гимли оставиха на Арагорн да издирва следите. Дори и неговият поглед не откриваше много. Горската почва беше суха и покрита с дебел слой листа, но предполагайки, че бегълците ще се придържат към водата, той често се завръщаше към речния бряг. Така се натъкна на мястото, където Мери и Пипин бяха спрели да се напият и да изплакнат нозете си. Тук всички видяха ясно стъпките на двама хобити, единият малко по-дребен от другия.
— Добра вест — каза Арагорн. — Ала следите са отпреди два дни. Изглежда, че тук хобитите са се откъснали от речния бряг.
— Какво да правим тогава? — запита Гимли. — Не можем да ги гоним из дебрите на Ветроклин. Пристигнахме без никакви запаси. Ако не ги открием скоро, не виждам каква помощ ще им окажем, освен да седнем край тях и дружно да умрем от глад.
— И трябва да го сторим, ако наистина само това ни остава — каза Арагорн. — Да вървим.
Най-сетне те стигнаха до отвесния край на Дървобрадовия хълм и вдигнаха очи към скалната стена с грубите стъпала, водещи към високата площадка. Слънчеви проблясъци пронизваха забързаните облаци и сега гората не изглеждаше тъй сива и нерадостна.
— Да се качим и да поогледаме наоколо! — каза Леголас. — Все още се задъхвам. С удоволствие бих подишал малко чист въздух.
Пътниците се изкатериха нагоре. Арагорн дойде последен, с бавна крачка — той внимателно проучваше стъпалата и издатините.
— Почти съм уверен, че хобитите са се изкачили дотук — каза той. — Но има и други следи, много странни следи, които не разбирам. Питам се дали от този ръб ще зърнем нещо, което да ни подскаже пътя занапред.
Той се изправи и огледа наоколо, ала не видя нищо съществено. Площадката беше обърната на юг и изток, но само към изток гледката бе открита. Натам дървесните корони се спускаха редица подир редица към равнината, откъдето бяха дошли.
— Голяма обиколка направихме — каза Леголас. — Всички заедно можехме безопасно да стигнем дотук, ако бяхме напуснали Великата река на втория или третия ден, за да поемем на запад. Малцина са способни да предскажат накъде ще ги отведе пътят им, додето не стигнат неговия край.
— Но нали не искахме да идваме във Ветроклин — обади се Гимли.
— Ала ето че сме тук… и с двата крака в капана — каза Леголас. — Гледай!
— Какво да гледам? — запита Гимли.
— Там, сред дърветата.
— Къде? Нямам елфически очи.
— Шшш! По-тихо! Виж! — прошепна Леголас и посочи с ръка. — Долу в гората, точно където минахме преди малко. Той е. Не го ли виждаш как минава от дърво до дърво?
— Виждам, виждам сега! — изсъска Гимли. — Гледай, Арагорн! Не ти ли казвах? Ето го стареца. Цял омотан в мръсни сиви дрипи — затова не го забелязах отначало.
Арагорн се вгледа и съзря бавно крачещ прегърбен силует. Той не бе далече. Приличаше на стар просяк, който крачи морно и се подпира на чепата тояга. Клюмналата му глава не поглеждаше към тях. По други места навярно биха го посрещнали с любезни слова, но сега стояха мълчаливо и усещаха как ги изпълва странно очакване — задаваше се нещо, изпълнено със скрита мощ… или заплаха.