Сбогуване [bg]

— Хм. Много си умен — казва Джейни. Не е сигурна как трябва да се чувства: бясна или нетърпелива?

Или просто засрамена, че не се е сетила първа?

Още около километър и половина и Кабъл завива в алея за паркиране, обрасла с буйна растителност и покрита с чакъл. Храсти драскат колата отстрани, настилката е неописуемо лоша. Кабъл ругае под нос.

Джейни оглежда през предното стъкло. Слънчевите лъчи се промушват през клоните на дърветата и хвърлят раирана сянка върху алеята. На около триста метра по-напред, където не е толкова залесено, се вижда неясен силует.

— Това къща ли е?

— Да.

След две минути убийствено бавно каране по бабуните на алеята спират пред малко грохнало бунгало.

Слизат от колата. Пред къщата в чакъла е паркирано старо ръждясало комби, синьо на цвят, с дървени странични панели. На предния капак стои кана със слънчев чай2.

Джейни запаметява всичко.

Гъста ниска растителност заобикаля отвсякъде малката къщичка. Своенравен храст с опърлени от слънцето рози заплашва да превземе гниеща дървена решетка. Пръснати тук-там тигрови лилии са разтворили широко листа и попиват слънчевите лъчи. Останалите растения са плевели. Пред входната врата се издига малка купчина кашони.

Кабъл пристъпва внимателно сред бодливи шубраци, доближава немития прозорец и наднича вътре, опитвайки се да зърне нещо през тясната цепка между завесите.

— Май няма никой.

— Не трябва да го правиш — казва Джейни. Чувства се неудобно. Горещо е и въздухът ври от насекоми. А пък и това е навлизане в чуждо пространство. — Мястото ме плаши.

Кабъл изследва купчината кашони пред вратата, чете адресите на подателите по тях. Вдига един и го разклаща до ухото си. После го оставя обратно и се оглежда.

— Искаш ли да влезем с взлом? — пита с дяволита усмивка.

— Не, не. Това не е добра идея. Може да ни арестуват!

— Но кой ще разбере?

— Ако Капитана научи, ще ни срита задниците. Няма да ни прости така лесно. — Джейни прави крачка към колата. — Хайде, Кейб. Наистина.

Кабъл неохотно се съгласява и те се връщат обратно в колата.

— Не те разбирам. Не искаш ли да научиш нещо повече? Този тип ти е баща, все пак. Не си ли любопитна?

Джейни поглежда през прозореца, докато Кабъл обръща.

— Опитвам се да не бъда.

— Защото той умира?

Джейни потъва в мисли.

— Да.

Ако не знае нищо за Хенри, после, когато той умре, може просто да го отметне като един проблем по-малко. Ще бъде само некролог във вестника сред много други. Но не и баща й.

— Защото нямам нужда от допълнителни неща, за които да се тревожа, предполагам.

Кабъл излиза с колата отново на пътя и Джейни поглежда назад за последно. Виждат се само дървета.

— Надявам се кашоните да не се намокрят, ако завали — казва тя.