Сбогуване [bg]

Задъхана прикляка върху горещия асфалт и сълзите й потичат свободно, заедно с болката от това да е на осемнадесет и да е влюбена в момче, с което не може да говори за нещата, които я измъчват, болката от това, че огромен товар притиска гърдите й, смазва я, пречи й, не й позволява да живее така, както една тийнейджърка би трябвало да живее, и тя се пита за кой ли път защо, по дяволите, всички тези нещастия й се стоварват. Струва й се, че е направила огромна грешка, като е приела да работи за Капитана, ускорявайки по този начин собственото си ослепяване за благото на другите. Пита се какво би било, ако нищо от това не й се беше случвало, ако никога не беше чела проклетата зелена тетрадка, ако никога не се беше качвала на онзи влак, където всичко започна, когато беше на осем. Ако можеше поне веднъж да контролира собствения си живот.

Пита се дали наистина трябва да реши да извърши онова, от което толкова я е страх през цялото време.

Да спаси себе си и да зареже всички останали.

— Оставете ме на мира най-после! — крещи срещу липсващите фойерверки. — Какво, по дяволите, трябва да направя, за да съм просто нормална? Какво толкова съм сторила, че да заслужа всичката тази гадост? Защо? — хлипа. — Защо?

И пак, за кой ли път, няма отговор.