Дар за бурята [bg]

— Успокой се, опънал си се като напращели топки на юноша — подметна той и шегата толкова му хареса, че почна сам да се смее, докато не забеляза, че Сабалса продължава да кипи от яд. — Какво ти става бе, човек?

— Ще ми скъса нервите…

— Кой?

— Как кой? Проклетата полицайка легенда!

— Внимавай, момче! — предупреди го Монтес.

— Не видя ли каква комедия разигра? Как само спираше пред трупа, как го оглеждаше, като че ли ѝ е жал, и как говореше, карайки всички да млъкнат, все едно чете присъда. Чу ли я само как обясни, че умрелият е плакал? Мама му стара, та всички трупове плачат, напикават се… Течностите извират от всички дупки на тялото, нормално е.

— Тоя не се беше напикал… Сигурно е внимавал да не пие нищо, та да не го заварим подмокрен, ама какво количество сълзи беше пролял…! Явно силно е жалил за собствената си смърт.

— Глупости — отвърна презрително Сабалса.

— Не са глупости. Ти по-добре гледай внимателно и се учи, може пък да научиш нещо.

— От кого? От тая комедиантка?

Фермин спря колата на банкета. Телата им се люшнаха леко напред от инерцията на внезапното спиране.

— Какво става? — възкликна уплашено младши инспекторът.

— Да не съм те чул втори път да говориш така за инспекторката: тя ти е шеф, освен това е страхотно ченге и верен другар.

— Не се занасяй, Фермин! — присмя му се Сабалса. — Престани, а и това за „полицайката легенда“ го чух най-напред от теб.

Фермин го изгледа от горе до долу и отново потегли.

— Прав си, но се оказа, че греша. Мъдрият човек не се срамува да си вземе думите назад, нали? Да не съм те чул да го повтаряш, предупреждавам те, ако имаш проблеми, говори с мен — отсече той, докато отново се включваше в движението.