Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
— Побързайте, ако обичате — подкани пак Кришна и ми щракна с пръсти, както бе направил и с носачите.
Спря при някакъв мъж, заспал на тротоара, и отвори врата, която не бях забелязал. Тясното стръмно стълбище се осветяваше от една-единствена електрическа крушка. В далечината се чуха разговори.
Скочих от рикшата и тръгнах след Кришна към светлината. На стълбищната площадка на втория етаж имаше врата и зад нея широк вестибюл.
— Видяхте ли университета, беше на същата улица, малко по-нататък? — попита през рамо Кришна. Кимнах, макар че не бях забелязал сграда, в която да има нещо повече от склад. — Това, разбира се, е университетското кафене. Точно както в Гринидж Вилидж. Да.
Кришна зави наляво и ме заведе в помещение, което наистина приличаше на пещера. Високият таван, тежките колони и стените без прозорци ми напомниха един подземен гараж в центъра на Чикаго. В слабата светлина се виждаха най-малко петдесет-шейсет боядисани в тъмнозелено груби маси, но малко от тях бяха заети. Тук-там седяха сериозни на вид младежи в широки бели ризи. От тавана, висок към шест метра, висяха вентилатори, които се въртяха бавно, и макар че задушният въздух не се помръдваше, светлината от наредените на големи разстояния една от друга крушки потрепваше леко и създаваше стробоскопското впечатление, че съм сред декор за ням филм.
— Кафене — повторих като последния глупак.
— Насам — каза Кришна и ме поведе сред масите с насядалите около тях младежи към най-далечния ъгъл…
На пейка, вградена в стената, седеше младеж към двайсетте, беше сам. Изправи се, когато се приближихме.
— Това, господин Лучак, е Джаяпракеш Муктанандаджи — представи го Кришна и му каза нещо на бенгалски.
Беше тъмно и аз не успях да разгледам добре младежа, но докато се ръкувахме, усетих, че ръката му е влажна и плаха, после забелязах, че е със слабо лице и очила с дебели стъкла и има акне, толкова страшно, че пъпките едва ли не лъщяха.
Продължихме да стоим и да мълчим. Младежът потри длани и погледна крадешком към студентите по другите маси. Когато влязохме, някои се бяха обърнали, но сега не ни наблюдаваше никой.
Тъкмо седнахме и един старец с бяла четина ни донесе кафе. Чашите бяха много нащърбени, с пукнатини, откроили се върху емайла като светещи бледи разклонения. Кафето беше силно и изненадващо хубаво, ако не броим това, че някой вече беше сложил конски дози захар и пресечено мляко. Старецът застана отстрани на масата, а Кришна и Муктанандаджи се извърнаха към мен, затова отворих портфейла си и сложих върху плота банкнота от пет рупии. Мъжът се обърна и си тръгна, без да ми връща ресто.
— Господин Муктанандаджи подхванах аз, горд, че съм запомнил името, — имате ли някаква информация за поета от Калкута М. Дас?
Момчето наведе глава и каза нещо на Кришна. Той му отговори рязко и се извърна към мен с острозъбата си усмивка.
— Съжалявам, но господин Муктанандаджи не знае толкова добре английски. Всъщност, господин Лучак, изобщо не го знае. Помоли ме да му превеждам. Ако сте готов, господин Лучак, той ще ви разкаже историята си.
— Мислех, че ще бъде интервю — казах аз.
Кришна вдигна дясна длан.
— Да, да. Разберете, господин Лучак, господин Муктанандаджи се съгласи да разговаря с вас само за да ми направи услуга, навремето съм му преподавал, за това. Няма никакво желание да го прави. Ако му разрешите да разкаже историята си, ще превеждам възможно най-добре, а после, в случай че имате въпроси, ще ги предам на господин Муктанандаджи.
„По дяволите“, помислих си аз. Днес за втори път допусках грешката да не взема със себе си и Амрита. Подвоумих се дали да не отложа срещата за друг път, но се отказах. По-добре да приключим още сега. Утре щях да получа ръкописа на Дас и ако извадех късмет, вечерта щяхме да си тръгнем оттук.
— Чудесно — казах аз.
Младежът се прокашля и намести очилата с дебели стъкла. Гласът му беше още по-писклив, отколкото на Кришна. Спираше след няколко изречения, та Кришна да преведе, и разтъркваше разсеяно лицето или врата си. В началото се дразнех, че се бавим, но напевният поток на бенгалския, следван от припрения английски, който говореше Кришна, ми действаше като мантра и сякаш ме омайваше. Приличаше на изостреното съсредоточаване и съпричастност, с които гледаме чужди филми просто защото трябва да се напрягаме да следим субтитрите.
Няколко пъти ги прекъсвах, за да ги попитам нещо, но това явно потискаше Муктанандаджи и след няколко минути се задоволих да отпивам от все по-студеното кафе и да слушам. От време на време Кришна се извръщаше и казваше нещо на бенгалски, а момчето му отговаряше и аз се проклинах, че съм такъв смотаняк и знам само един език. Питах се дали Амрита ще разбере такъв бърз бенгалски.