Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Ченгето се протегна:
— Казах: дай ми проклетите пици!
В този момент Смитбак осъзна, че е победен. Той хрисимо подаде кутиите и полицаят ги пое.
— Колко? — попита ченгето.
— Десет кинта.
Ченгето му подаде десетачка без бакшиш.
— За кого са?
— За екипа криминалисти.
— Вашият клиент има ли си име? Горе са над дванайсет човека…
— Ъ-ъ-ъ… струва ми се, че беше Милър.
Полицаят изръмжа и се скри в тъмното фоайе заедно с пиците, докато другите двама останаха да пазят вратата. Този, който беше вдигнал рамене, се обърна към Смитбак:
— Извинявай, братле, ще можеш ли да ми донесеш една голяма с пеперони, чесън, лук и допълнително сирене?
— Готово — отвърна той и се запъти обратно към загражденията. Докато се промъкваше през мелето от репортери, чу хихикане и някой се провикна:
— Добър опит, Бил!
Друг някой изкрещя с преправен глас:
— О, Били, скъпи, тази шапка ти стои фантастично!
Смитбак свали шапката и с отвращение я захвърли.
За пръв път репортерският му гений го бе подвел. Вече имаше лошо предчувствие за тази задача. Още не бе започнала, а вече миришеше на гнило. Въпреки мразовития януарски въздух, Смитбак почти чувстваше горещия дъх на Хариман във врата си.
Обърна се и с натежало сърце зае мястото си сред тълпата, за да изчака официалния брифинг.
10
Лейтенант Винсънт Д’Агоста отвори вратата на бирария „МакФийлис“, уморен до смърт. „МакФийлис“ беше възможно най-уютният ирландски бар, който можеше да се намери в Ню Йорк, а тъкмо сега Д’Агоста се нуждаеше от малко уют. Помещението беше тъмно, дълго и тясно, с лакиран дървен бар от едната страна и сепарета от другата. По стените бяха накачени стари снимки на спортисти, чиито лица не можеха да се различат изпод дебелия слой прах. Зад бара се виждаха шест реда бутилки, а до вратата се мъдреше древен джубокс, от онези, на които ирландските шлагери бяха изписани със зелено мастило. Бяха заредени Гинес, Харп и Бас. Миришеше на мазна храна и разлята бира. Сякаш единствената носталгична нотка, която липсваше, беше мирисът на тютюн, а специално на Д’Агоста това съвсем не му липсваше: беше отказал цигарите още преди години, когато напусна полицията и отиде в Канада да пише романи.
В „МакФийлис“ почти нямаше хора Тъкмо както ДАгоста обичаше. Той си избра един от високите столове и го придърпа към бара. Барманът Патрик го забеляза и веднага дойде.
— Хей, лейтенант — рече той и приплъзна към него пластмасова подложка. — Как върви?
— Върви.
— Обичайното?
— Не, Пади, тъмна малцова, ако обичаш. И един по-суровичък чийзбургер.
След минута халбата пристигна и Д’Агоста замислено отпи от пяната с цвят на мока. Напоследък почти никога не си позволяваше това удоволствие — в последните няколко месеца бе отслабнал с десет килограма и не се канеше да ги качва обратно, — но тази вечер щеше да направи изключение. Лора Хейуърд щеше да се върне у дома много късно, защото работеше по онова странно обесване, което се бе случило в горен Уестсайд по обяд.
Той бе прекарал една безплодна сутрин в търсене на улики. В архивите нямаше нищо за Рейвънскрай, имението на пра-леля Корнелия в окръг Дъчес. Беше направил справка с Нюорлиънското полицейско управление за отдавна изгорялата резиденция на Пендъргастови със същия резултат. И в двата случая не пишеше нито дума за Диоген Пендъргаст.
След работа той се бе върнал на Ривърсайд Драйв 891, за да прегледа за пореден път оскъдните доказателства, които Пендъргаст бе събрал. Беше позвънил на Лондонската банка, където, според записките на Пендъргаст, Диоген бе пожелал да му приведат парите навремето. Сметката беше закрита от двайсет години и нямаше информация какво се е случило с парите. Запитванията му до банките в Хайделберг и Цюрих донесоха същия отговор. Той разговаря с английското семейство, чийто син за кратко е бил съквартирант на Диоген в Сандрингъм, колкото да научи, че младежът се е самоубил ден, след като са му свалили усмирителната риза.
След това той се обади на адвокатската фирма, която бе посредничила при кореспонденцията между Диоген и семейството му. Прехвърляха го от един на друг юридически секретар, и така — до безкрайност, а на всичкото отгоре се налагаше всеки път да преповтаря молбата си. Най-сетне на телефона застана някакъв адвокат, който не благоволи да се представи, и който осведоми Д’Агоста, че Диоген Пендъргаст вече не е техен клиент, че поверителността между адвокат и клиент му забранява да дава допълнителна информация и че, впрочем, всички документи отдавна са унищожени по желание на гореспоменатата личност.