Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Внезапно Соутъл осъзна, че отново може да се движи. С нечленоразделен вик той се преобърна назад и падна от стола си. Секунда по-късно последва експлозия от стъкла и нещо профуча, съпроводено от дъжд от стъкла, след което се приземи с оглушителен трясък върху жените на близката маса и плодовите им салати. Те се разлетяха в странна експлозия от червено, жълто и зелено. От позицията си на пода Соутъл усети как нещо топло и влажно го плясва отстрани през лицето и почти незабавно след това се изсипа дъжд от счупени стъкла, чинии, чаши, вилици, лъжици и цветя.
Странна тишина. А после започнаха виковете, писъците от болка, ужас и страх, но те изглеждаха необичайно тихи и отдалечени. После той осъзна, че дясното му ухо е пълно с неизвестна субстанция.
Легнал по гръб, най-накрая регистрира в пълна степен на онова, което току що се бе случило. Невярата и ужасът го обляха отново. За минута или може би две, той осъзна, че не е в състояние да мърда Виковете и писъците ставаха по-силни.
В края на краищата успя с голямо усилие да накара крайниците си да реагират. Вдигна се на колене, след това се изправи, залитайки. Останалите пълзяха, помещението се изпълни с глухи крясъци, стеналия и ругатни. Навсякъде се виждаха стъкла. Масата от дясната му страна — жените и плодовите им салати — се бяха превърнали в купчина от храна, кръв, цветя, покривки, салфетки и дървени трески. Собствената му маса бе покрита с парчета стъкло. Двайсет и пет доларовата топка сурово месо бе единственото нещо, което бе пощадено и тя седеше в самотно великолепие, свежа и блестяща.
Очите му се преместиха върху клиента му, който все още седеше без да мръдне, костюмът му бе оплискан с нещо, неподдаващо се на описание.
Крайниците на Соутъл рязко и съвсем неволно се размърдаха. Той се огледа наоколо, намери вратата, направи една стъпка, загуби равновесие, но се задържа и направи втора стъпка.
Гласът на клиента му го настигна:
— Вие… вие тръгвате ли си?
Въпросът беше толкова безсмислен, толкова не на място, че Соутъл избухна в задавен, дрезгав смях.
— Да си тръгвам? — повтори той, чистейки ухото си. — Да Аз си тръгвам. — И той се насочи към вратата, като кашляше и се смееше. Краката му хрущяха по стъклата и порцелановите парчета и го отвеждаха далеч от това ужасно място. Той излезе на тротоара и пое на юг, като от време на време подтичваше, разблъсквайки пешеходците по пътя си.
Отсега нататък народът щеше да се избива да идва в Де Пленс.
9
Уилям Смитбак Младши излезе от таксито, хвърли една смачкана двайсетачка през отворения прозорец и огледа Бродуей по посока към Линкълн Сентър. Няколко пресечки по-нататък, към жилищните квартали, той можа да различи огромна тълпа от хора. Те се бяха излели на Кълъмбъс и от другата страна на Шейсет и пета улица, създавайки страхотно задръстване. Чуваше несекващия оркестър на клаксоните, воя на сирените, и отвреме-навреме разтърсващия земята тръбен рев на някой камион.
Смитбак си проправи път през морето от неподвижни коли, после зави на север и се затича нагоре по Бродуей, оставяйки с дъха си облачета пара в студения януарски въздух. Тези дни изглеждаше сякаш откъдето и да тръгне, все тича. Сега той бързаше да предаде материала си навреме, търчеше за всяка нова задача, а понякога пускаше и по две статии на ден. Съпругата му Нора Кели, с която бяха женени от два месеца, не беше щастлива. Тя бе очаквала спокойни вечери, на които да споделят как са прекарали деня, преди да се оттеглят за продължителни удоволствия. Но Смитбак не намираше време нито за ядене, нито за удоволствия. Тези дни все тичаше. И си имаше убедителна причина. Брайс Хариман също тичаше и здравата му дишаше във врата.
Това бе една от най-гадните изненади в живота на Смитбак — когато се върна от медения си месец и завари Брайс Хариман, разположил се насред офиса му, да се подхилква мръсно, издокаран в непоносимите си дрехи на възпитаник на частно училище, и да го посрещне с „нашата статия“.
Нашата статия. О, Господи!
Всичко си беше вървяло нормално. Той беше изгряваща звезда в „Таймс“ и беше направил половин дузина сензационни новини за също толкова месеца. Фентън Дейвис, неговият редактор, беше започнал автоматично да се обръща към Смитбак, когато настъпеше момент да се възложат големите задачи. Най-после бе убедил гаджето си Нора да спре да търси стари кокали и да копае гърнета, за да се оженят. А меденият им месец в Ангкор? Беше като сбъдната мечта — особено седмицата, която бяха прекарали в изгубения храм Банти Кхмар, промъквайки се през джунглата без да се боят от змии, малария и хапещи мравки, докато изследваха огромните руини. Спомни си как мислеше по време на пътуването към дома, че животът му не би могъл да е по-хубав.