Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— И откога продължава това?
Не знаех точно, но баща ми ми беше разказвал за експедицията на своя прадядо, така че доколкото знаех, открай време.
— Не разбирам — каза Дженъс. — Всяка година някой, или няколко души, заминават да търсят нови светове. И въпреки това на картите, които съм виждал в Ориса, има големи полета, означени като неизследвани. Тези експедиции да не би да се пазят в тайна и да са известни само на вас, търговците, и на вашите управници?
Всички търговци си имат своите търговски тайни и всички нови открития се пазят в тайна дотогава, докато са рентабилни; но аз му казах, че не това е важното. Експедицията всъщност нямаше да бъде до напълно непознати земи, но със сигурност на запад, към градове и райони, известни на Ориса. Може би някой смел млад мъж би рискувал да пътува далеч на юг, макар и не толкова далеч, че да стигне до царството на Ледените варвари, което беше сторил моят баща при своето пътуване. Но той минаваше за авантюрист, или поне това чувах да казват търговците от неговото поколение, когато се връщаха към спомените си. Много младежи очакваха от пътуването преди всичко хубави вина и любвеобилни жени от други градове. Но това беше също проверка: един мъж, който се е върнал от пътуване и е показал, че е способен да работи с клиентите на своя баща, или е намерил нови пазари за стоките, или просто е оцелял и се връща, без да бъде нападнат дори от бандити… такъв човек се посреща тържествено и се цени високо. Е имаше известна опасност: не бих търсил Дженъс, ако експедицията не беше нищо повече от едно празненство на хубави места, с хубави жени, храна и пиене. Но аз живеех с романтиката, а не с риска. Нали бях син на най-сладкодумния търговец в Ориса.
— Аха, разбирам. — Дженъс въртеше чашата между пръстите си. — Значи в коя посока ще бъде твоята експедиция?
Погледнах го изненадано. Или не бях обяснил ясно, или, пък експедициите бяха нещо напълно чуждо в света, от който идваше той.
— Как в коя? На запад, разбира се.
Настъпи тишина. Дженъс ме погледна, после се усмихна.
— Да. Точно така, разбира се. — Той пресуши чашата си. — Я дай да намерим нещо по-съществено от тези мръвки, преди да пием още. Един добър начин за чуждоземец като мен да си остане прост капитан е да го намерят паднал мъртвопиян на улицата преди залез слънце. Аз черпя.
Той ме удари по гърба, остави пари на масата и излязохме. Грейклок не каза нищо… а от лицето му още по-малко можеше да се разбере нещо. Имах чувството обаче, че съм се провалил на някакво изпитание.
Колко красива беше Ориса през този пролетен ден когато се разхождахме по кривите й улички! Ийнес за първи път не се опитваше да изтъква своя ум и вървеше на няколко крачки зад нас. Тогава Ориса беше значително по-малка, отколкото е сега: край градската оръжейница все още имаше ниви, до богатските къищи като нашата имаше какви ли не съборетини. Тогава хората бяха по-малко, така че свободна земя имаше за всички. Центърът, предградията и околностите не наброяваха повече от трийсетина хиляди свободни хора още толкова роби. Все още не се беше намерил глупак, който да предложи грандиозен градоустройствен план макар че вече се говореше за това — и да превърне Ориса в кошмар от прави линии, такъв, какъвто представлява Ликантия. Хълмовете към цитаделата на управата се издигаха като цветни дъги — всяка къща или магазин бяха боядисани и украсени според вкуса на собственика. Безбройните нюанси на червено, синьо, златно и дори виолетово превръщаха Ориса в пъстра художническа палитра. Един посетител от Запада навремето каза, че Ориса приличала на свраче гнездо, лишено от благородство в хаоса на тоновете. Баща ми го изгледа с едва прикрито презрение и се зачуди дали Ориса ще бъде почитана като кралица на градовете ако, подобно на Ликантия, нейните сгради и улици са сиви и черни, или бъде оставена с естествените цветове на камъка и на дървото, от които е изградена. Защото така правят огромните космати диваци от северните тропици, за да скрият навесите си в джунглата. А пък варварите от Страната на ледовете претендират, че техните големи голи постройки от камък са израз на добродетелите на простотата, а не липса на въображение и кураж да демонстрират величие пред завистливите богове.
Накрая се озовахме на Улицата на боговете. По средата на улицата, сякаш беше само негова, крачеше главният жрец Джениандър. Отстрани, натоварени с продукти, голи, целите обръснати, вървяха слугите му; зад него следваше свитата му от работници, съветници и секретари. Извърнах се настрана, без да се поклоня, и си дадох вид, че неочаквано ме е заинтересувало занемареното светилище, построено в чест на някакъв бог на плодородието. С крайчеца на очите си видях, че Дженъс отдава дължимата почит. После и той се обърна към светилището и се изсмя едва чуто.