Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Той пъхна сабята в ножницата. Направи ми впечатление, че сабята му е по-дълга и по-тънка от обикновените, и е заострена от двете страни. И нещо още по-интересно — острието беше вълнообразно; очевидно беше от стомана, закалена с вода. Предпазителят обаче беше обикновен и прост. Повече от сигурно бе, че един капитан, дори да е съвсем отскоро на служба в Ориса, би си позволил малко злато, сребро или някаква скъпа дреболия, за да подчертае своя ранг. Дженъс носеше ножницата преметната през гърба, така че дръжката на сабята му се подаваше под ъгъл над дясното му рамо. Беше много необичайно, но бях го виждал и по-рано. Един варварин, дошъл отвъд границите на Ликантия, носеше оръжието си точно така. Когато го запитах защо, той ми каза, че му било не само по-лесно да измъкне сабята независимо дали е на кон, или не, но и не се мотаела между краката му и не го спъвала, когато бил пиян. Също като този варварин Дженъс носеше от дясната страна на колана си кинжал: практично оръжие с острие, не по-дълго от една педя, за разлика от големите дълги и тънки ками, които носеха наемните улични убийци. Също като и на сабята, ефесът и предпазителят на кинжала бяха без никаква украса. Според моите представи Грейклок беше въоръжен по начин, който подобава на един слуга на фамилията Антеро, което показваше, че моите познания за истинските оръжия бяха много по-оскъдни, отколкото предполагах.
— Позволи ми да измия праха от лицето си и се облека с дрехи за излизане — каза Дженъс. — Зная една винарна, в която може да се получи нещо прилично за войнишките възможности. Ако нямаш нищо против да дойдеш с мен, разбира се. Нямах нищо против.
Кръчмата ми беше добре позната. Беше заведение, в което обичаха да се събират търговците, разположено не само близко до централния пазар, но и на самия речен бряг, така че недоверчивите търговци можеха да следят как се товари или разтоварва стоката и в същото време да подготвят друг договор. Подхвърлих н Ийнес една дребна монета и той се присъедини към другите роби в съседната алея да чака заповедите ми. Намерихме свободна маса и ни донесоха вино, вода чиния с мариновани пипала на октопод, маслини и сирене. И двамата разредихме виното с вода — не исках Грейклок да ме вземе за пропаднал пияница.
— Тази сутрин по време на богослужението — започна Дженъс предпазливо, — споменах, че съм те срещнал снощи, без да описвам интересни подробности за срещата. Един от офицерите каза, че планираш някакво пътешествие. Нарече го… — търсене на търговско щастие. Каза още, че това било традиция, с която трябвало да съм запознат. Но аз не съм.
Запазих пълно спокойствие, но се заклех да принеса жертва пред бога на домашното огнище, както и на онзи бог, който покровителства случайните срещи. Чувствах се като артист, забравил репликите си, а човекът срещу мен също като суфльор ми помагаше и ги произнасяше. Така че започнах да обяснявам:
— Намирането на търговското щастие не е закон, нито пък ритуал в Ориса, а обичай, точно както са ти описали, Дженъс. Щом синът на някой търговец навърши пълнолетие, обикновено извършва търговско пътуване. Участват самият той, негови съдружници или приятели, които той сметне за необходими, жрец също, разбира се, и малка група войници за осигуряване на безопасност. От младежа се очаква да открие нови земи, нови богатства, нови клиенти така, както са сторили това баща му и дядо му. Ние смятаме, че този обичай ще осигури на Ориса да остане търговската кралица на известния свят и през следващото поколение… докато младият търговец сам отгледа син и го изпрати да намери своето търговско щастие.
Дженъс слушаше внимателно, сякаш освен мен на света не съществуваше нищо друго. А сигурно не бях много убедителен: да обясниш нещо, което винаги си считал за обичайно, е много трудно, пък и аз исках да съм ясен, без да бъда многословен, защото другата причина, поради която търсех капитан Грейклок, беше да проверя дали мога да го взема за командир на собствената ми охрана. Познавах няколко военни, но те бяха по-подходящи за кръчмата и за церемонии, отколкото за отбиване на внезапна атака на врагове. Беше традиция за пътешествия и за търговски експедиции да се набират войници от армията на Ориса. С това не само се облекчаваше бремето на града от войнишките заплати, защото плащаха търговците, но офицерът и хората му можеха да получат и награди в зависимост от успеха на експедицията.
Свърших грижливо подготвеното си изложение. Дженъс помисли един момент, а после запита: