Къртицата
- Автор: Николов Любомир
- Год: 1981
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къртицата». Краткое содержание книги:
— Не — объркано каза Бързия. — Припознах се. Мислех, че познавам един от тях, но сгреших.
— Аха! Припознал си се. Значи все пак познаваш някакъв сева… Пфу! Исках да кажа зебарец. Тръгвай след мене, без да се съпротивляваш.
— Къде отиваме?
Стражникът се засмя, развеселен от въпроса.
— В Центъра за лоялност, разбира се. Няма да си губя времето с тебе. Там ще разкажеш всичко.
Двамата бавно си пробиваха път през разотиващата се тълпа. Разблъсквайки навалицата около себе си, Бързия се мъчеше да извлече от натъпканите в мозъка нови понятия значението на тези думи. Център за лоялност… Място, от което никой не се завръща. Там попадат държавните престъпници. Какво ги чака? Смърт? Или затвор? Превръщане в животни, които дълбаят тунели под земята? Не! Не биваше да допусне това!
Навалицата оредяваше. Арестуваният и неговият пазач стигнаха до околните къщи, минаха покрай стените, откриха един широк вход и застанаха под него, за да изчакат, докато хората се разпръснат. През мяркащите се тела Бързия забеляза две черни фигури, които идваха към тях. Трябваше да бяга сега. Ако дойдеха още двама пазачи, нямаше да успее.
Ръката му се разгъна като пружина. Замахът й помете човека в черно. Удареният изохка, отлетя на няколко метра, блъсна се в стената и се свлече в ръждивоблестяща кална локва. Другите двама закрещяха и разблъсквайки народа се втурнаха към вратата.
Захвърлил пакета с дрехи, Бързия тичаше по широк мрачен коридор. Препъна се в стръмни стъпала, стана, изкачи ги тичешком и отново побягна. Зад гърба му кънтяха крясъци. Коридорът се разшири, превърна се в голям двор, едва осветен от слабите отблясъци над далечните покриви. Някакъв метален предмет се катурна и задрънча по камъните. Бързия спря за момент и се огледа. Наоколо имаше само стени. Избра най-ниската, дотича до нея и скочи нагоре. Пръстите му се вкопчиха в грапавата повърхност. Мускулите на ръцете му продължиха тласъка на отскока и преметнаха тялото отвъд стената. Земята тежко блъсна краката му, но Бързия запази равновесие. Видя отсреща нов коридор и се понесе по него.
Излезе на широка улица, изпълнена с народ. Тук вече не можеше да бяга. Трябваше да намери убежище, преди да са пристигнали хората в черно. Погледът му трескаво се мяташе по улицата. Видя, че в един вход влизат хора и доколкото му позволяваше блъсканицата, се устреми натам.
Пред самия вход го спря дребен човек с изтъркани червени дрехи. Бързия се обърна към него, готов да замахне, но онзи само протегна ръка.
— Билетът. Дай си билета.
Нямаше билет. Изобщо не знаеше какво е това. Смутено затършува из джобовете си, измъкна някаква плътна сива хартийка и я протегна към дребосъка. Въпреки очакванията му, това свърши работа. Кривата ръка сграбчи хартийката и джуджето се дръпна. Заедно с още няколко души Бързия слезе по мръсни каменни стъпала и се озова в широк, тъмен салон. Върху едната стена се лепеше плоско изображение и в неговата слаба светлина едва се различаваха дълги редици от насядали хора. Бързия се облегна до една стена и загледа изображението.
Играта на мътен сноп лъчи, идващи някъде отзад, обрисуваше върху екрана непознат пустинен пейзаж. Сред пясък и купища огромни скали бягаха почти голи черни хора, други оставаха на място. Скрити зад камъните, те насочваха напред продълговати метални тръби, снабдени с удобни ръкохватки. Трясъкът, който издаваха тези предмети, напомни на Бързия за нападението в тунела. Сега той знаеше със сигурност, че това е оръжие.
От небето стремително се спускаха огромни машини, над които като трептящи прозрачни дискове се въртяха широки перки. Щом докосваха земята, вратите им се отваряха и от металическите им утроби започваха да се сипят войници в сини униформи, здраво стиснали тежкото си оръжие.
Престрелката свърши бързо. Силите бяха прекалено неравни. Един след друг защитниците на скалите падаха върху пясъка и кръвта им попиваше на големи червени петна. Последните двама захвърлиха оръжието, разпериха ръце и хленчейки на непознат език, излязоха иззад камъните.
Нападателите не стреляха по тях. Те тичаха да догонят избягалите. Около пленниците останаха само десетина войници. Треперейки от страх, двамата черни се оглеждаха и виждаха само вкаменени от злоба лица. Единият от нападателите замахна, друг го последва и след секунда двамата заловени се подмятаха в синия пръстен на униформите. Дори не им идваше на ум да се съпротивляват. Превити напред, те се олюляваха и само се мъчеха да закрият с длани лицата си от тежките удари. От устните им течеше кръв.
Няколко минути бяха достатъчни. Изгубили сили, пленниците лежаха на пясъка. Войниците ги ритаха, скачаха върху гърдите им с цялата си тежест. Когато и тази забава им омръзна, извадиха ножовете.