Къртицата

— Влез!

Иззад вратата като сянка се плъзна секретарят Кар с неизменното си черно облекло. Този път не носеше никаква папка и съветникът сърдито сви юмрук, готов да го наругае. За щастие, предпазливостта надделя и той с вид на загрижен правителствен човек запита:

— Какво има, драги Кар? Дай каквото носиш и да го решим по-бързо, защото времето не чака. Трябва да помислим и за почивката, нали така? Да се явим за новия работен ден уморени, ще бъде държавно престъпление.

— Боя се, че може би ви безпокоя напразно — лукаво каза Кар.

Това беше сигурен признак, че хитрецът е попаднал на нещо извънредно интересно. Бурдан крадешком хвърли поглед към кристалната чаша под бюрото, въздъхна и кимна.

— Нищо, казвайте, господин секретар. В нашата работа няма големи и малки дела, щом могат да бъдат от полза за държавата.

— Както ви е известно, аз ръководя малка мрежа от осведомители…

„Малка! — сърдито помисли господин съветникът. — На тебе, драги, може да ти завиди дори Центърът за лоялност. Подкупи всичките ми доносници, събра и свои… Нищо, ще те пратя някой ден под съд и ще ти ги взема. Само да не ме изпревариш!“

— Току-що получих едно интересно съобщение — продължаваше Кар. — В Центъра за възстановяване номер седем са освободили един затворник. Идва от уранов рудник номер четири…

— Сектор? — дрезгаво запита Бурдан.

— Е, секторът е дванадесет — извинително каза секретарят. — Но с този затворник нещо не е в ред. Мислех, че ще ви бъде интересно да го видите.

— Къде е сега?

— На една от улиците около Центъра за възстановяване, господин съветник. Да включа ли камерите?

— Включвай ги — нервно махна с ръка Бурдан.

Кар се приближи към една от стените, отмести декоративното пано, изобразяващо разгрома на зебарската армия при река Кибилай и откри големия екран. Няколко секунди оглежда стотиците ключове и бутони, после натисна някакво лостче и екранът светна. Върху него се появи пуста улица, изпълнена с мъгла и смет. Наоколо не се виждаше никой. Кар отново се наведе над пулта. Нещо щракна, камерата се завъртя и спря върху високата фигура, която бавно крачеше по улицата.

Очите на господин съветника леко се разшириха. Той опря длани в бюрото и се надигна.

— Кар, дай го в по-едър план и отпред.

Секретарят веднага включи следващата камера, прикрепена на друга стена, петдесетина метра по-напред. Лицето на самотния човек изпълни екрана и Бурдан шумно си пое въздух.

— Прилича… Ти какво ще кажеш, Кар?

Секретарят вдигна рамене с изражение на пълна наивност.

— Аз… аз не знам за какво говорите, господин съветник. На кого трябва да прилича този тип?

Бурдан също вдигна рамене и уморено се отпусна в креслото.

„Знаеш, негоднико! — помисли той. — Всичко знаеш. Иначе щеше ли да ми разказваш и за нападението, и за доноса от Центъра за възстановяване? Иска ти се сам да свършиш всичко, но те е страх да не науча. Затова ми съобщаваш.“

Но както винаги, той остави мислите за себе си. Стана, извади от стенното барче наченатата бутилка урбайско вино и две чаши, напълни ги и кимна на секретаря.