Къртицата
- Автор: Николов Любомир
- Год: 1981
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къртицата». Краткое содержание книги:
Основата на зданието беше заобиколена от висока и плътна желязна ограда. По сигнал на един от братята по лоялност, черната врата се открехна, оставяйки проход, колкото да се вмъкнат вътре един след друг. Още петдесет метра по алея от каменни плочки доведоха малката група до входа.
Широките коридори вътре бяха ярко осветени от синкавите лъчи на дълги стъклени тръби, закрепени по стените. Навсякъде царуваше пустота, само иззад вратите се чуваха приглушени гласове.
В дъното на централния коридор бяха вратите на асансьорите. Тримата братя по лоялност и техният пленник влязоха в една от кабините. Асансьорът потегли толкова рязко, че коленете им се подгънаха. Полетът нагоре продължи около половин минута, сетне кабината спря и четиримата излязоха в нов коридор.
Посрещна ги отчаян вик. Някой крещеше зад една от вратите. Изпълнен с ужас, гласът трептеше на пределите на човешките възможности и Бързия едва успя да разбере непрекъснато повтарящите се думи:
— Не! Не! Само това не! Недейте!
Несъзнателно беше спрял пред затворената врата. Блъснаха го в гърба и той продължи напред, а в ушите му все така кънтеше вопълът на страх и болка. Но само няколко метра по-нататък се раздаде нов глас:
— Защо? Моля ви се! Защо? Нали признах всичко!
— Да, но не вярваш в това — спокойно отвърна някой. — Ти трябва да повярваш, че си най-страшният изрод, който някога се е раждал.
Бързия отмина. Първият глас се разрида и заглъхна.
Тези викове, тези затворени врати, тези бетонни коридори… Всичко тук напомняше на Бързия нещо познато от предишното му съществуване. Не, той никога не беше виждал подобни картини. Просто знаеше, че някога, много отдавна, те са съществували в неговия свят. Две странни, дълги думи изплуваха в съзнанието му като символ на това възкръснало насилие. Гехайме щаатсполицай… И после в паметта му един глас бавно произнесе: „Вие ще видите чудовищни неща, за които мислите, че са изчезнали завинаги“.
Пред него се отвори последната врата и той влезе в широк, светъл кабинет. Странно, тук имаше прозорец и при това двете му крила бяха широко отворени. През тях в стаята нахлуваше влажният хладен въздух. Край двете странични стени се издигаха високи рафтове с подредени по тях хиляди папки. До прозореца имаше масивно бюро и зад него седеше още един брат по лоялност. От другите не го отличаваше нищо, освен алената качулка, странно контрастираща с тесния черен комбинезон. Изпод червения плат долетя учудващо любезният му глас:
— Здравейте, приятелю. Радвам се да ви видя. Заповядайте, седнете.
Металните халки щракнаха и се смъкнаха от китките на Бързия. Разтърквайки ожулените места, той седна на стола пред бюрото, огледа се и откри, че пазачите му вече са успели да изчезнат.
— Да ви се представя: Нод Карлар, ръководител на Центъра — продължаваше братът по лоялност. — Искате ли ароматна дъвка? Не? Чудесно… Може би ще ми кажете името си?
— Не го знам — поклати глава Бързия. — Имам само номер — едно-шест-четири-шест-девет, клас 34, работник металург. Тази вечер ме освободиха и сега търся своя сектор.
— Лъжете — все тъй любезно произнесе гласът изпод качулката. — Сега ще ви кажа кой сте.
Нод Карлар стана, бързо огледа рафтовете до себе си и измъкна тънка синя папка. Разтвори я и доволно кимна.
— Тук е записано всичко за вас… Какво, към прозореца ли гледате? Безполезно е да скачате през него. Отдолу е опъната мрежа. Но да не се отклонявам. И тъй, вашето име е… хм… Базил. Сега спомняте ли си?
Бързия не отговори. Смътно чувствуваше, че това име му е познато и същевременно непознато.
— Наистина сте бил затворник — продължаваше ръководителят на Центъра за лоялност. — Само с номера има някаква грешка. При изпращането в рудника са ви записали под номер две-две-четири-седем-шест. Надявам се, че подробно ще ми обясните как е станала тази грешка и как сте се озовал на свобода без нашето знание.
— Мисля, че изобщо бъркате фактите — уморено каза Бързия. — Не помня нищо за миналото си.
Нод Карлар се разсмя.
— Всички казват така… А като ги притиснем малко, припомнят си цялата истина. Не влизайте в противоречие с фактите, приятелю. Ако не помните нищо, откъде знаете как се влиза в Синята кула? Нали заради вас и другите трима държим там засада толкова време. Сам се издадохте, а сега не отричайте очевидното.