Къртицата
- Автор: Николов Любомир
- Год: 1981
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къртицата». Краткое содержание книги:
Облегнат до стената, Бързия гледаше екрана. Като че ли някой бе натиснал скрит бутон в главата му и бе изключил съзнанието. Това, което виждаше, лежеше извън границите на възможното. Нито човекът, нито животното са способни на такава жестокост. И все пак изображението беше реално.
Сред скалите останаха да лежат два обезобразени кървави трупа, а войниците отминаха напред. Изображението ги последва и на екрана се появи самият ад.
Задъхан, изпотен, разтреперан, Бързия едва възприемаше ужасяващите картини. Долина. Малко езеро. Наоколо — пламтящи колиби. Стотици черни трупове. Живите се мятат сред пожарището. Войниците стрелят по тях. Хвърлен от силни ръце, безпомощен старец лети към пламъците…
Вече от много минути Бързия не чуваше нищо, сякаш ушите му бяха запушени. Внезапно тишината изчезна и в главата му нахлуха шумовете на залата. От екрана ехтяха смесени викове на ужас и на войнствена ярост. Но най-страшното… Най-страшното беше публиката.
Публиката се смееше!
Стиснал главата си с две ръце, Бързия побягна. Изтича по тесния проход край столовете, блъсна се в стената, отскочи, омота се в дебелата завеса и накрая попадна в коридора. Без да си поеме дъх, излетя нагоре по стъпалата. Тълпата на улицата беше изчезнала и никой не му попречи да тича безцелно по улиците.
Господин съветникът отново напълни чашите и седна зад бюрото. Беглецът на екрана беше спрял край един уличен фенер и се държеше за него. Наоколо нямаше никого.
— Да… — замислено проточи Бурдан. — Поведението на този тип е съвсем ненормално. Забеляза ли как избяга от проститутките? И как се държа в киното… А това е един от най-добрите филми за последните пет години. „Дивата пустиня“… Ако не греша, той получи три специални награди.
— А забелязахте ли какво правеше на площада? — запита Кар. — Не се включи във всеобщото негодувание против враговете. Освен това името, което произнесе… И накрая избяга от братята по лоялност. Да наредя ли да го арестуват?
Бурдан небрежно махна с ръка.
— Почакай още малко. Той отива точно накъдето трябва. Знаеш ли къде излиза тази улица?
— Наблизо има площад, господин съветник. Площадът със Синята кула…
— Точно така, моето момче. Площадът със Синята кула.
— Но какво общо има това?
— Ще видиш, скъпи Кар. Само че приеми от мене един съвет. През последно време прекалено много се интересуваш от държавните тайни. Не възразявай! Казвам ти да не се заемаш със Синята кула. Това може да ти струва скъпо. Сега мълчи и гледай.
Двамата едновременно надигнаха кристалните чаши и се вторачиха в екрана.
Улицата свърши и Бързия отново излезе на площад. Наблизо не се виждаше никой. Нощната тишина тежеше над широкото пусто пространство. Все същите олющени къщи с изгаснали прозорци обграждаха площада. Редките лампи не можеха да разпръснат мрака и по паважа лежаха дълги черни сенки.
Отново в паметта на Бързия се върна нареждането на младшия чиновник. Трябваше да търси своя сектор. Но кого да запита сред този пуст, заспал град?
Огледа се. Къщи, къщи, къщи… Ниски, с хлътнали покриви, с изпочупени прозорци. В единия край на площада високо над тях се издигаше…
В главата му всичко се завъртя. Пробягаха хиляди спомени, от които не можеше да извлече нищо, толкова бързо преминаваха през ума му и се сливаха с мрака на забравата. Напрегнат до болка, Бързия се опита да задържи поне един от тях, застена от безплодната мъка и пак погледна към смътно познатата грамада.
Високата синкава кула забиваше острия си връх в мъгливото нощно небе. Основата й не стигаше до земята, а се крепеше върху четири масивни колони. Като предмет, пренесен по вълшебство от друг, непознат свят, тя предизвикателно подтискаше с огромната си висота всичко наоколо. Никой не знаеше какво представлява. Дори Бързия нямаше нищо друго, освен полуизтритото усещане, че тази кула е извънредно важна, че в нея е спасението.
Паметта му беше унищожена, но задействува някакъв автоматизъм. Без да осъзнава постъпките си, Бързия затича към могъщите опорни колони. Сянката на кулата го погълна. Още миг и той се озова до колоните, докосна една от тях, усети под дланите си прохладата на гладка метална повърхност.
Нататък тялото му вършеше всичко само, без да се допитва до черния провал в мозъка. Пръстите му се стегнаха около невидими в тъмнината скоби. Увиснало край колоната, мускулестото му тяло започна да се изкачва нагоре. Основата на кулата се приближаваше. Скобите свършиха и Бързия стъпи на тясна металическа площадка. Сега трябваше да направи още нещо. Без да знае какво точно търси, опипа бронираната стена. Докосна малко капаче, отмести го и натисна скрития вътре бутон.