Острият кинжал
- Автор: Пулман Филип
- Серия: Тъмните му материи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острият кинжал». Краткое содержание книги:
Първият том на трилогията, „Северно сияние“, получава медалът „Карнеги“ за детска художествена проза във Великобритания през 1995 г. „Кехлибареният далекоглед“, последният том, е отличен с наградата за книга на годината на Уитбред през януари 2002 г. Тя е първата детска книга, която получава това отличие. Трилогията печели одобрението на публиката в края на 2003 г., като заема трето място в класацията на публиката на Би Би Си за най-любима книга на нацията Биг Рийд (след Властелинът на пръстените на Дж. Р. Р. Толкин и Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин).
Вълнуващ приключенски сюжет, яркост и уникалност на света, в който се развива, съчетание на наука, магия и философия: тези качества превърнаха и втората книга от трилогията в събитие на литературния пазар. Приказка за деца и възрастни. Лира прекрачва тънката граница между световете и се оказва в Англия от края на миналия век, където се запознава с връстника си Уил. Принуден да престъпи закона, Уил е преследван, но въпреки това изпълнен с решимост да разкрие тайната около изчезването на баща си преди много години. Спасявайки се от преследвачите си, момчето случайно попада в Читагазе — странен град на изоставени деца. В него ги очакват опасности, призраци, вещици и ангели. Тук те намират и отново изгубват близки и любими хора, тук Уил става пазител на Острия кинжал, изрязващ прозорци към непознати светове. Лира и Уил идват в този свят по различни пътища, имат различни цели, но ги обединява общото предначертание.
При изрисуването на малките картинки в началото на главите Пулман вече е преодолял първоначалната си неувереност и видимо се забавлява. В английското издание желае да добави и още нещо — малки, ненатрапчиви подзаглавия на всяка страница: „светът на Лира“ и „светът на Уил“. Но редакторката Лиз Крос има по-добра идея — това да се направи посредством мънички рисунки. Затова Пулман решава габъровото дърво да символизира света на Уил, алетиометъра — света на Лира, (острия) кинжал — света на Читагазе и т.н. Решава и да не обясняват под черта значението на всеки символ, за да оставят това на въображението на читателите (какво означават и защо са там). В българското издание (по подобие на американското) вторите рисунки липсват.
Мина й през ума да събуди непознатото момче, но то спеше дълбоко и тя се отказа. Слезе в кухнята и се опита да направи омлет, а двайсет минути по-късно вече седеше на една от масичките на тротоара и гордо ядеше почти черния буламач, който хрустеше между зъбите й, а Панталеймон, превърнат във врабче, кълвеше парче яйчена черупка.
Чу шум зад гърба си и се обърна. Беше Уил, с подпухнали от съня очи.
— Мога да правя омлет — заяви тя. — Ако искаш, ще ти направя и на теб.
Той погледна в чинията й.
— Не, предпочитам царевични пръчици. В хладилника има малко мляко, което още не се е развалило. Явно хората, които живеят тук, са се махнали наскоро.
Тя го наблюдаваше как изсипва царевичните пръчици в една купичка и налива мляко отгоре. Още едно нещо, което никога не беше виждала.
— Щом не си тукашна, къде е тогава твоят свят? — попита Уил. Как се озова тук?
— Дойдох по моста. Баща ми го направи и… аз тръгнах след него. Но той е отишъл другаде, не знам къде. И не ме е грижа. Но докато преминавах по моста, имаше много мъгла и се изгубих. Лутах се в мъглата няколко дни и ядях само горски плодове. После един ден мъглата се вдигна и се озовахме на ей онази скала…
Лира махна с ръка, сочейки нещо зад гърба си. Уил се загледа в брега оттатък фара и забеляза веригата от скали, които се губеха в обвитата в омара далечина.
— Тогава видяхме града и тръгнахме насам, но не намерихме никого. Е, поне имаше ядене и легла. Не знаехме накъде да вървим по-нататък.
— Сигурна ли си, че това не е част от твоя свят, която не познаваш?
— Разбира се. Това не е моят свят, не може да има грешка.
Уил си спомни собствената си непоклатима увереност, когато зърна парчето трева през прозореца във въздуха, и кимна.
— Значи има поне три свята, свързани помежду си — заключи той.
— Милиони са — каза Лира. — Един демон ми каза. Демонът на една вещица. Световете, които са разположени едновременно на едно и също място, нямат чет, но досега никой не е успял да премине в друг свят, докато баща ми не прокара моста.
— А прозорецът, който аз открих?
— Не знам нищо за него. Може би световете започват да се сливат.
— За какво ти е притрябвал този прах?
Тя го изгледа хладно.
— Може един ден да ти кажа.
— Хубаво, но как мислиш да го търсиш?
— Ще трябва да намеря някой учен, който да знае за него.
— Какъвто и да е учен?
— Не. Специалист по експериментална теология. В моя Оксфорд само те знаят нещо за Праха. Близко е до ума, че и в твоя Оксфорд ще е същото. Най-напред ще отида в колежа „Джордан“, защото там са най-добрите.
— Никога не съм чувал за експериментална теология.
— Те знаят всичко за елементарните частици и за фундаменталните сили. За анбаромагнетизма и така нататък. За атомната енергия.
— Какъв магнетизъм?
— Анбаромагнетизъм. Идва от анбарен. Тези лампи — тя посочи към улицата — са анбарни.
— Ние ги наричаме електрически.
— Електрически… Това ми звучи като електрум. То е нещо като камък, скъпоценен, който е съставен от дървесна смола. Понякога в нея има насекоми.
— А, говориш за кехлибар — сети се той и двамата едновременно изрекоха: — Анбар…
И всеки от двамата видя изписано върху лицето на другия собственото си слисване. Уил щеше да си спомня този миг дълго след това.
— Добре, електромагнетизъм — продължи той. — Тази ваша експериментална теология явно е нашата физика. Значи не ти трябва теолог, а физик.
— О, ще намеря, както и да се казва.
Седяха в яркото ведро утро, а слънцето грееше ласкаво над залива. И у двамата напираха безброй въпроси, но преди да заговорят, отнякъде долетя глас. Те обърнаха поглед към парка на казиното. Гласът беше детски, но никой не се виждаше.
— Откога каза, че си тук? — прошепна Уил.
— Три или четири дни, вече не помня. И не съм видяла жива душа. Няма никой, търсих навсякъде.
Да, но имаше някой. От една уличка, водеща към залива, излязоха момиче на възрастта на Лира и по-малко момче, и двамата червенокоси. В ръце носеха кошници. Бяха на стотина метра, когато зърнаха Уил и Лира пред кафенето.
Панталеймон тутакси се превърна от щиглец в мишка и изприпка по ръката й в джоба на ризата й. Вече беше разбрал, че двете деца са като Уил — никъде не се виждаше демон.
Децата се приближиха и седнаха на една съседна маса.
— От Чи’газе ли сте? — попита момичето.
Уил поклати глава.
— От Сант’Елия?
— Не — отвърна Лира. — Отдалеч сме.
Момичето кимна. Отговорът явно го удовлетвори.
— Какво става? — попита Уил. — Къде са възрастните?
Момичето присви очи.
— Във вашия град не идват ли Привидения?