Измерения на чудесата
- Автор: Шекли Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Измерения на чудесата». Краткое содержание книги:
— А малкото земя, която ми предлагате, сте запълнил с пустини, тресавища, джунгли и планини.
— Така е по-живописно — изтъквах му аз.
— Че какво ме грее живописното! — гръмко изрече приятелчето. — О, да, един океан, дузина езера, две-три реки, една-две планински вериги — това щеше да изглежда чудесно. Придава вид на околността, кара жителите да се чувстват добре. Но вие ми пробутвате боклук!
— Има си причини — рекох. (А в действителност не можехме да свържем двата края, ако не използваме префасонирани планини, много пълнеж от океани и реки и няколко пустини, които купих евтино от Ури Планетния вехтошар. Но на онзи нямаше да кажа това.)
— Причини ли! — разкрещя се той. — А какво да кажа на моите хора? Ще заселя цяла раса на тази планета, може и да са две-три. Ще бъдат човеци, по мой образ и подобие. А човеците са всеизвестни с придирчивостта си, също като мен. И какво предлагате да им кажа?
Е, знаех какво би могъл да им каже. Но не исках да се държа грубо, затова се престорих, че обмислям проблема. Колкото и да е чудно, наистина размишлявах. И му излязох с най-върховния номер на всички номера.
— Просто им кажете голата научна истина — посъветвах го. — Кажете им, че от научна гледна точка всичко трябва да бъде такова, каквото е.
— Ъ?
— Това е детерминизъм — обясних аз, като вдъхновено измислих думата в движение. — Съвсем просто е, но и малко загадъчно. Да започнем с това, че формата е следствие от функцията. Следователно вашата планета е точно каквато трябва да бъде поради най-обикновения факт, че изобщо съществува. По-нататък — науката е неизменна. Значи всичко, което не е неизменно, не е наука. И накрая — всичко се движи по определени закони. Не винаги успявате да проумеете какви са тези закони, но пък сте уверени, че те са си на мястото. Така че в съгласие с разума е никой да не задава въпроса: „Защо това, а не онова?“ По-скоро би следвало да се запита: „А как действа това?“
Да, ама той ми подхвърляше доста смущаващи въпроси, беше един схватлив старец. Но нищо не разбираше от инженерство. Неговата област бяха етиката, нравствеността, религията и все такива щуротии. Естествено не успя да измъдри основателни възражения. Беше от онези типове, които са влюбени в абстракциите, и започна да си повтаря:
— „Това, което е, е такова, каквото трябва да бъде.“ Хъм, твърде интересно изказване, при това не без оттенък на стоицизъм. Ще включа някои от тези прозрения в уроците, предназначени за моите хора… Но я ми кажете как мога да примиря неизменната предопределеност на науката със свободната воля, която имам намерение да дам на моите хора?
Е, тук старото момче едва не ме закопа. Засмях се и покашлях малко, за да спечеля време, после казах:
— Отговорът е очевиден!
Което при всички случаи е добро измъкване.
— Не се съмнявам, че е — каза той. — Но не мога да го проумея.
— Вижте какво — подхванах го, — а свободната воля, която ще дадете на тези хора, не е ли също един вид предопределеност?
— Може и така да се подходи. Но разликата е…
— Освен това — продължих припряно — откога предопределеността и свободната воля са несъвместими?
— Определено изглеждат несъвместими.
— Така е само защото не разбирате науката — уверих го аз, като пробутах древния трик точно под гърбавия му нос. — Трябва да сте наясно, драги ми господине, че според един от най-основните закони на науката случайността има своята роля във всяко събитие. Сигурен съм, че знаете — случайността е математическият еквивалент на свободната воля.
— Но това е твърде противоречиво!
— Такова е положението. Противоречието е сред най-фундаменталните закони на Вселената. Противоречието поражда борба, без която всичко би стигнало до състояние на ентропия. Така че нямаше да имаме нито планети, нито Вселена, ако нещата не съществуваха в привидно непримиримо състояние на противоречие.
— Привидно ли? — засече ме той, бърз като мълния.
— Че как иначе? — учудих се аз. — Противоречието, което условно можем да определим като действително съществуващи двойки противоположности, не е последното, за което си струва да поговорим. Например да си представим отделна изолирана тенденция. Какво става, когато доведете тази тенденция докрай?
— Въобще не се сещам — отвърна старецът. — Липсата на конкретност в подобни разсъждения…
— А става това — уверих го аз, — че тенденцията преминава в своята противоположност.
— Ама наистина ли? — стъписа се той.
Чудна картинка са тези религиозни типове, когато опитват да се ориентират в науката.
— Ама наистина — потвърдих. — Разполагам с доказателствата в лабораторията си, но демонстрирането им е малко досаден процес…