Последният довод на кралете [bg]

Но поне беше истински.

Съюзът, в частност Адуа, но най-вече Агрионт, се пръскаха по шевовете от лъжи. Усещаше ги по кожата си, като мазно петно, което не можеш да изтриеш. А в средата на всичко — Баяз. Беше я преметнал да го следва през половината свят за едното нищо. Не успяха да намерят никакво древно оръжие, което да използват срещу гуркулите. И ето го сега, усмихва се, смее се, шепне тайни с други старци като него. Мъжете идваха запотени отвън и си тръгваха плувнали в двойно повече пот.

Никога нямаше да го признае пред когото и да било, ненавиждаше факта, че трябва да го признае поне пред себе си, но й липсваше Деветопръстия. Така и не успя да го покаже, но присъствието на човек, на когото можеше да се довери, макар и не напълно, беше известно успокоение.

Сега отново трябваше сама да си пази гърба.

Единствената й компания бе чиракът, а той беше по-зле и от нищо. Седеше, зарязал книгата си на масата, и мълчаливо я наблюдаваше. Гледаше и се усмихваше безрадостно, сякаш знаеше нещо, което уж и тя трябваше да е забелязала, но все й убягваше. И в погледа му се четеше, че я смята за глупачка, защото не успява да го види. Това я вбесяваше още повече. Затова сега крачеше из стаята, свила юмруци и стиснала здраво зъби.

— Трябва да се върнеш в Юга, Феро.

Тя закова на място и измери Кай със свиреп поглед. Прав беше, разбира се. Нищо не я теглеше повече от това, да зареже завинаги тези безбожници белите и да продължи да се бие с гуркулите, с оръжия и по начини, които познаваше. Да получи своето отмъщение, пък ако ще със зъби и нокти да драпа, за да го постигне. Прав беше чиракът, но това с нищо не променяше нещата. Феро не се славеше като човек, склонен да се вслушва в съвети.

— Ти пък какво знаеш за това, какво аз трябва да направя, мършав бял глупако?

— Повече, отколкото си мислиш. — Кай не откъсваше от нея ленивите си очи. — Двамата с теб имаме доста общо помежду си. Ти може и да не го осъзнаваш, но е така. Толкова общо имаме помежду си. — Феро свъси вежди. Не разбираше накъде бие кльощавият малоумен чирак, но нещо в тона му не й прозвуча наред. — Няма да получиш нищо от Баяз. На него не може да се вярва. Аз го открих твърде късно, но за теб още има надежда. Потърси друг господар.

— Аз нямам господар — скръцна със зъби Феро. — Аз съм свободна.

Ъгълчето на бледите устни на чирака потрепери.

— Нито ти, нито аз някога ще бъдем свободни. Върви. Тук няма да намериш нищо, което търсиш.

— Тогава ти защо оставаш?

— Отмъщение.