Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
Въпросите се трупаха един след друг. Каква беше връзката между двете парчета? Какво означаваше този символ? И двете бутилки ли са били в началото на борда на UM-34 и ако да, как са се оказали разделени? И накрая, какво толкова важно има в тях, че да си струва да се убие човек?
Откак напуснаха Мериленд, Сам и Реми се терзаеха над въпроса какво да правят със самата подводница и останките на Бьом. Макар въпросът да беше мъгляв, можеше да се спори дали подводницата всъщност не е археологическа находка, което би ги превърнало в иманяри. Успокояваха се с обещанието, че след като приключат с проучването, ще върнат всички вещи на Бьом на законния им собственик — германското правителство или на наследниците на командира.
В желанието си да установят колкото може по-голяма дистанция между себе си и подводницата, която явно беше целта на Белязания, те се обадиха на адвоката си. Той ги увери, че подводницата ще бъде намерена от отговорна страна и съответните власти ще бъдат уведомени за възможността от наличие на торпеда в коритото на Покомоук.
— Имал е жена и син — каза Реми, без да вдига поглед от дневника. — Фрида и Хелмут, в Арнсбург, близо до Дюселдорф.
— Чудесно! Значи може би има семейство там. Ако е така, ще ги намерим.
— Как върви при теб?
— Бавно. Трябва да започна да нанасям някои от тези координати на картата, но ми изглежда, че тази UM-34 е била прикачена към помощен съд, който Бьом нарича „Гертруде“.
— „Гертруде“ ли? Нима Кригсмарине са кръщавали…
— Не, би трябвало да е кодово название.
— Тайни кодове, изгубени подводници, загадъчни бутилки от вино… Звучи като трилър.
— Може би, когато разнищим загадката…
Реми засмя.
— Мисля, че чиниите ни са пълни.
— Все пак някой ден ще трябва да опишем всичко това. Ще се получи страхотна книга.
— Някой ден, когато остареем и побелеем… Между другото, чух се с Тед. Седи си там.
— Слава Богу! Ти какво реши? Пита ли го за подводницата?
— Не.
Фробишър беше свикнал с добре подредения си живот като в пашкул и сблъсъкът му с мистериозния похитител му бе предостатъчно приключение. Освен това Сам го познаваше: в момента, в който новината за откриването на подводницата достигне до медиите, Тед ще обърне внимание на близостта с мястото, на което е открил стъклото, и ако има нещо ценно да каже, ще им се обади.
— Чуй това — каза Реми, плъзгайки пръст по страницата. — „Днес Волфи ми даде две бутилки хубаво вино, беше взел общо три. Каза, че ще празнуваме заедно след края на мисията.“
— Волфи — повтори Сам. — Знаем ли кой е това?
— Не, но четях по диагонала. Ще потърся. Ето и още: „Волфи каза, че аз заслужавам две, защото съм поел по-трудната задача.“ Чудя се каква ли е била.
— Не знам, но вече поне сме наясно откъде се е взело парчето на Тед. Явно някъде по пътя Бьом е изгубил едната бутилка.
Интеркомът на стената над главата на Реми се обади.
— Мистър и мисис Фарго?
Въпреки упоритото им настояване, не успяваха да накарат Селма да им говори на „ти“. Реми натисна копчето.
— Да, Селма?
— Аз… хм… имам нещо тук… Открих…
Сам и Реми се спогледаха учудено. За десет години съвместна работа ни веднъж не се бе случвало Селма да говори така. Винаги беше точна и решителна.
— Всичко наред ли е?
— Да… защо не дойдете и ще се опитам да ви обясня?
— Идваме веднага!
Селма седеше на стол пред централната работна маса и се взираше в бутилката от вино пред себе си. Пийт и Уенди не се виждаха наоколо.
Седма беше доста интересна на външен вид. Косата й беше късо подстригана „по модифицирана мода от шейсетте“, както се изразяваше Реми, а очилата й с рогови рамки, които носеше на верижка на врата, бяха откровено от петдесетте. Обичайното й облекло включваше панталони цвят каки и безкраен набор от шарени тениски. Селма не пиеше, не пушеше, не ругаеше и беше пристрастена към едно-единствено нещо: билковите чайове. Пиеше ги с цели кани. Един от шкафовете в стаята беше отделен специално за нейните чайове, на повечето от които Сам и Реми дори не можеха да изрекат названията.
— Къде са Пийт и Уенди? — поинтересува се Сам.
— Пратих ги да си вървят. Реших, че може би ще искате да чуете това насаме. После можете да решите дали да им кажете.
— Добре… — отвърна Реми.