Дан за ангели
- Автор: Юденич Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дан за ангели». Краткое содержание книги:
Вече можех да вдигна очи.
Погледът ми беше тъжен и леко премрежен. Съвсем мъничко.
Това беше точка, ако не и удар в десетката.
Естествено, в моя полза.
— Не — казах, обръщайки се към притеснителното момиче от пресслужбата. — Това изобщо не беше труден въпрос.
Пилето изобщо не се интересуваше от въпросите за любовта.
Може би беше запомнил нещо друго?
— Между другото… Оказа се, че не са забравили африканския ми договор.
— Да — отвърна той убийствено кратко. Но аз много ясно видях как завъртя голямата си кръгла глава, търсейки в залата журналиста, който ми зададе въпроса за диамантените находища.
— Помнят го! — упорствах аз.
Пилето ме погледна с укор.
Наистина се засрамих от глупавото си упорство, но, разбира се, повече се засрамих от подозрителността си.
Нали преди това бяхме решили да пропуснем тази тема. И да я забравим. А аз продължавах да настоявам.
Опитах се да отиграя ситуацията.
— Yes, I do, но полза няма! — Пилето изпръхтя с разбиране, а чевръстият прессекретар малко престорено се умили.
— Много добре казано!
Между другото, все не можех да запомня името му.
Случваха ми се такива неща — съзнанието ми отказваше да възприеме личност, която не предизвикваше интереса ми.
Категорично.
Тогава, ако ще да ми наливаш с фуния нещо в главата, всичко свързано с тази личност изчезваше от паметта ми, без да остави никаква следа.
Където и да запишеш бележките за нея, те изчезваха по някакъв мистичен начин.
Което означаваше, че това не беше човек, а просто едно бяло петно от възприятия.
— По-кротко, младежо. Това е лаф от серията… — Пилето завъртя длан на нивото на корема си. Нагоре и надолу.
Сега беше мой ред да изпръхтя с разбиране, а безименното момче от пресслужбата окончателно се стъписа.
Но Пилето беше великодушен.
— Не бой се, момче, няма нищо неприлично. Този жест означава само едно: че когато бях на ей толкова години — и той отново посочи корема си с обърната надолу длан, показвайки ръст на дете, — този виц имаше ей такава брада. — И обърна дланта си нагоре, отмервайки дължината на брадата.
Всички се засмяха, сякаш виждаха този номер за пръв път.
Всъщност това беше точно така, защото тук само аз и Пилето бяхме над четиридесетте.
Останалите бяха младоци, едва навършили тридесет.
И те си имаха свои смешки.
В потвърждения на мислите ми безименният прессекретар уточни, този път съвсем искрено:
— Виц ли?
— Виц. — Птицата се носеше на крилете на великодушието си. — Една американска експедиция се изгубила в глухата сибирска тайга. Хората бродили една седмица, бродили втора, подивели, огладнели, замръзнали. Изведнъж насреща им от гъсталака изскочил един мъж. Як, космат, с кожух, с валенки и с пушка в ръце. Те хем се изплашили, хем се зарадвали. Не разчитали кой знае колко на успех в преговорите си с него, но за всеки случай попитали: „You speak English, sir?“ И в отговор чули мрачното: „Yes, I do, но… полза няма“. Вярно, ние казвахме друго.
— Тук има дами, Юрий Лвович.
— Виждам, бос.
Уж не прозвуча нищо странно.
Аз бях бос.
Слава богу, нашите специалисти да определят професионалната принадлежност в съответствие с пола и любителите на „секретарките, докторките и говорителките“ още не бяха успели да изкълчат по свой начин тази чужда дума.
Което означаваше, че тя звучеше точно така — бос.
Но момчетата от пресслужбата едва забележимо се напрегнаха, а емоционалното момиче, което се притесни от въпроса за любовта, направо се изплаши, потрепна и вдигна развълнуван поглед към Пилето.
Те не бяха забравили, че той наричаше бос само Антон.
Аз също.
И наистина беше любопитно защо се обърна толкова категорично към мен?
Пред кого разиграваше този спектакъл? Едва ли пред тези деца от пресслужбата!
Значи го разиграваше пред мен?
Замислих се и без да искам завъртях глава: „Не, така не може. Май че се превръщам в клонинг. Който няма доверие на никого и е обзет от мания за величие също като покойния оригинал.“
Но запазих тези мисли за себе си, ала всички забелязаха, че завъртях глава.