Дан за ангели

Същото се случи и с мен, макар че главният охранител направо риеше земята с копита, за да докаже професионалната си пригодност. Орлите от инкубатора му действаха с всички сили с лакти. Широките им гърбове самоотвержено се сливаха в жива стена.

Напразно.

Неизтребимата десетка ловко ме пресрещна на изхода и получи онова, което искаше — поддържа ме за ръкава на жакета ми, повъртя копчето ми, погледна ме отблизо в лицето и зададе премълчаните си въпроси.

Общо взето, всичко стана както се полага, включително и вечната суматоха накрая.

Както и любопитният разговор, който потъна в тази суматоха.

Всъщност това дори не беше разговор, а кратка размяна на реплики и визитни картички.

Незабелязана от никого, като ми се стори.

Но сгреших.

Екипът, който подготвяше мероприятието, остана доволен и с чувство за изпълнен дълг се разположи свойски около кръглата маса в кабинета ми.

В действителност аз исках просто да кажа благодаря. Но процесът като че ли от само себе си тръгна по отъпканата преди време от самата мен пътека.

И започна „разбор на положението“.

— Какво пък, според мен, всичко мина добре. — Пилето говореше авторитетно и без емоции. — Въпросите, които искахме да чуем, прозвучаха. И обратното. Като че ли нямаше нежелани въпроси.

— Поработихме с хората! — Бойкият прессекретар буквално грееше от самодоволство.

— С тези хора можеш да работиш колкото си щеш, но те са като вълка, който винаги гледа към гората — парира го назидателно Пилето.

— Надценяваш ги, Юра. Вълкът е благородно животно.

— Което означава, че колкото и да ги храниш…

— … пак ще те ухапят.

— Е, днес не те ухапаха.

— Имаше един въпрос… — Момичето от пресслужбата замлъкна смутено и ме погледна, сякаш ме питаше дали може да продължи. Знаех кой въпрос имаше предвид. Пилето не се досети веднага…

— Кой зададе въпроса?

— Онази… Не запомних името й, ярката блондинка…

Тя беше права — блондинката наистина беше ярка.

И сексапилна в стил Мерилин Монро. Със същата къса и грижливо сресана прическа и с пухкави устни. Естествено, алени.

Дори говореше по същия начин, поемайки си чувствено въздух.

— Обичахте ли го? — попита тихо „Мерилин“ и се наведе напред толкова умело, че набъбналите й под блузката гърди полегнаха върху рамото на възрастния чичко от „Правда“.

Чичкото нервно се размърда.

Залата затаи дъх.

Но напразно.

Това беше добър въпрос, може би най-добрият от всички, които бяха прозвучали днес.

Или поне беше лесно да му се отговори.

Аз не излъгах и дори не си изкривих душата.

— Обичах го. Както никой друг в живота си…

Публиката въздъхна със съчувствие.

Аз сведох очи, погледнах криволиците, които дращех от скука върху един празен лист и си помислих: „Вие не уточнихте за кой период става дума. За сегашния или за миналото? При всички случаи въпросът беше зададен в минало време. И това беше правилно. Сега за него винаги щяха да говорят само така — в минало време. Слава богу!“