Микро
- Автор: Крайтон Майкл, Престон Ричард
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978–954–655–287–7
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Микро». Краткое содержание книги:
Седем специализанти биолози от Кеймбридж, Масачузетс, са привлечени от новооснована компания, занимаваща се с биотехнологии. „Наниджен Майкротекнолъджис“ ги изпраща в своята загадъчна лаборатория на Хаваите, като им обещава достъп до средства, които ще открият нови хоризонти пред науката. Но щом се озовават в джунглите на Оаху, младите учени попадаш във враждебна среда, в която изненадите и опасностите дебнат на всяка крачка. Въоръжени единствено с познанията си за природата, те се превръщат в жертва на невероятно мощна и необуздана технология. За да оцелеят, трябва да овладеят оръжията на самата природа.
„Микро“ изправя природа срещу технологии в типичния за Крайтън стил. Довършен от автора на научнопопулярна литература Ричард Престън, този рушащ границите трилър смесва научните факти със завладяваща художествена измислица, за да създаде поредния вълнуващ технологичен шедьовър.
Вселена, която е твърде малка, за да се види, но е твърде опасна, за да се подмине…
— Омари? — повтори Питър.
— Така наричаме туристите. Заради начина, по който изгарят от слънцето.
Не след дълго стигнаха до масивен и явно нов портал. Зад него се виждаше някакъв тунел. Имаше и табела, забраняваща влизането на външни лица.
Шофьорът намали и спря пред портала.
— Наскоро правиха някакви промени. Защо ви е да идвате на това място?
— По работа — отвърна Питър. Вярно беше, но докато гледаше зейналия отвор, изпита безпокойство. Със стоманения портал отпред той приличаше на тунел, от който няма връщане. Запита се дали целта на портала наистина е да държи външните настрана — или може би не позволяваше на онези вътре да излязат?
Шофьорът въздъхна, свали слънчевите си очила и подкара колата. Тунелът представляваше тесен проход, издълбан в планината. Излязоха в падина, покрита с гъста растителност и оградена от отвесните скали на Коолау Пали. От обвитите в мъгла стръмни склонове се спускаха потоци и водопади. Продължиха надолу и излязоха на поляна, доминирана от голям навес с прозрачен покрив. Пред него имаше няколко места за паркиране. Вин Дрейк и Алисън Бендър вече чакаха до червено спортно беемве. Носеха боти и туристически дрехи. Специализантите се измъкваха от бентлито, но приповдигнатото им настроение леко помръкна, когато Питър слезе от таксито.
— Съжалявам, Питър…
— Съжалявам за брат ти…
— Да, съжалявам…
— Някакви новини? — Ерика го целуна по бузата и го хвана за ръка. — Ужасно съжалявам.
— Полицията още разследва — каза Питър.
Вин Дрейк стисна здраво ръката му.
— Не е нужно да ти казвам, че това е огромна, огромна трагедия. Ако се окаже вярно, а аз се моля на Бог да не е така, това ще бъде огромна лична загуба за всички ни. Да не говорим за удара върху компанията, в която Ерик играеше толкова важна роля. Много съжалявам, Питър.
— Благодаря — отвърна Питър.
— Добре, че полицията разследва.
— Да — съгласи се Питър.
— Не са се отказали, не са изгубили надежда…
— Тъкмо обратното — рече Питър. — Като че ли проявяват особен интерес към лодката на Ерик. Май беше нещо за изгубен мобилен телефон, повреден някъде в машинното отделение. Не ги слушах много внимателно.
— Мобилен телефон в машинното отделение ли? — Вин се намръщи. — Какво общо би могло…
— Казах ви, че не ги слушах внимателно — рече Питър. — Не зная защо са решили, че е имало телефон. Може брат ми да е изпуснал своя… не знам. Но смятат да проверят и телефонните записи.
— Телефонни записи. А, да. Добре. Много добре. Всичко трябва да се провери.
Пребледнял ли беше Вин? Не можеше да се каже със сигурност.
Алисън нервно облиза устни.
— Успя ли да поспиш, Питър?
— Да, благодаря. Взех приспивателно.
— Е, добре.
— Така. — Вин Дрейк потърка ръце и се обърна към другите. — Във всеки случай добре дошли в долината Маноа. Какво ще кажете да започнем по същество? Елате насам, ще ви запозная накратко с работата на „Наниджен“.
Дрейк ги поведе към гората. Минаха покрай нисък навес със земекопна техника и Дрейк не пропусна да отбележи:
— Сигурно не сте виждали подобни машини. Обърнете внимание колко са малки.
Машините приличаха на малки колички за голф с миниатюрни кофи и стърчащи отгоре антени.
— Тези багери — продължи Дрейк — са произведени специално за нас от немската компания „Сименс Присижън“. Машината може да копае пръст с точност до милиметър. След това пръстта се поставя на подносите, които виждате под навеса. Площта им е трийсет квадратни сантиметра и са дълбоки три или шест сантиметра.
— А антената за какво е?
— Както виждате, антената се намира точно над кофата. С нейна помощ можем да определим точно къде да копаем и да отбелязваме точното място, откъдето е взета пробата. По-нататък ще стане по-ясно. А сега да огледаме.
Навлязоха в гората, теренът изведнъж стана неравен, пътеката се стесни и започна да се вие между гигантските дървета. По масивните стволове пълзяха увивни растения с широки листа; земята бе покрита с трева и храсти до коляното, можеха да се видят хиляди оттенъци на зеленото. Дори слънчевата светлина, филтрирана през балдахина над главите им, беше жълто-зелена.
— Това може да ви прилича на естествена джунгла… — започна Дрейк.