Микро
- Автор: Крайтон Майкл, Престон Ричард
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978–954–655–287–7
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Микро». Краткое содержание книги:
Седем специализанти биолози от Кеймбридж, Масачузетс, са привлечени от новооснована компания, занимаваща се с биотехнологии. „Наниджен Майкротекнолъджис“ ги изпраща в своята загадъчна лаборатория на Хаваите, като им обещава достъп до средства, които ще открият нови хоризонти пред науката. Но щом се озовават в джунглите на Оаху, младите учени попадаш във враждебна среда, в която изненадите и опасностите дебнат на всяка крачка. Въоръжени единствено с познанията си за природата, те се превръщат в жертва на невероятно мощна и необуздана технология. За да оцелеят, трябва да овладеят оръжията на самата природа.
„Микро“ изправя природа срещу технологии в типичния за Крайтън стил. Довършен от автора на научнопопулярна литература Ричард Престън, този рушащ границите трилър смесва научните факти със завладяваща художествена измислица, за да създаде поредния вълнуващ технологичен шедьовър.
Вселена, която е твърде малка, за да се види, но е твърде опасна, за да се подмине…
— Ужасно се умълча, Питър — рече тя.
— Денят беше дълъг.
— Да те черпя едно?
— Не, благодаря.
— Тукашните коктейли са прочути.
— Мисля, че е по-добре да си легна.
— Вечеря ли вече?
— Не съм гладен.
Тя стана и изтупа пясъка от роклята си.
— Зная, че си разстроен. И с мен е така.
— Да.
— Защо се държиш така студено? Просто се опитвам да…
— Извинявай — бързо каза той. Не искаше тя да заподозре нещо. Би било глупаво, дори опасно. — Просто шокът е много голям.
Тя протегна ръка и докосна бузата му.
— Обади ми се, ако мога да направя нещо за теб.
— Благодаря. Добре.
Върнаха се обратно в хотела.
— Приятелите ти пристигат утре — рече тя. — И те са разстроени заради случилото се с Ерик. Но обиколката е подготвена. Искаш ли да участваш?
— Абсолютно — отвърна той. — Не мога просто да седя… и да се измъчвам, без да правя нищо.
— Обиколката ще започне от ботаническа градина „Уайпака“ в долината Маноа, в планините — каза тя. — Оттам събираме повечето материали за проучванията. Утре в четири. Да мина ли да те взема?
— Не е необходимо — отвърна Питър. — Ще взема такси. — Криво-ляво успя да я целуне по бузата. — Благодаря, че намина, Алисън. Това означава много за мен.
— Просто искам да ти помогна. — Тя го погледна колебливо.
— И ми помагаш — рече той. — Повярвай. Наистина ми помагаш.
Питър Янсен стоеше на балкона на стаята си. Не можеше да мигне, нито да сложи залък в устата си. Информацията от Хорхе не му даваше покой. Балконът гледаше към града и разхвърляните планински върхове, съвсем черни, без никакви светлини, очертани само от звездите в нощното небе. Алисън Бендър беше направила три кратки обаждания на някакъв номер. Времето на обажданията, 15:47, се беше запечатало в ума му. Късно следобед. Спомни си, че видеозаписът на двойката също беше с отбелязан час. Опита да си го спомни. Имаше добра памет за числа — използваше ги непрекъснато в проучванията си. Отбелязаният час се появи в съзнанието му: 15:50 и някакви секунди. Само три минути след обажданията на Алисън лодката на Ерик беше записана със спрял двигател.
Момент. Ами онзи есемес от Ерик? Кога беше пристигнал? Влезе вътре, взе телефона и прелисти списъка на съобщенията. Текстът (не идвай) беше пристигнал в 21:49 ч. източно време. Между Източния бряг и Хаваите имаше шест часа разлика. Това означаваше… означаваше, че Ерик е пратил текста в 15:49 ч. Само две минути след като Алисън бе позвънила три пъти на телефон за еднократна употреба. Съобщението беше само от две думи — „не идвай“. Положението е било напечено и Ерик не бе имал време да прати по-дълъг текст. Написал го е на лодката, докато се е мъчил да запали двигателя, а секунди по-късно е скочил зад борда. Ръцете на Питър бяха лепкави от потта и телефонът едва не се изплъзна от пръстите му. Впери поглед в екрана: не идвай. Последните думи на брат му.
6.
Ала Уаи, Хонолулу
28 октомври, 08:00 ч.
„Акамаи Боут Сървисис“ се намираше на булевард „Ала Моана“, до пристанището за яхти „Ала Уаи“ в края на Уайкики Бийч. Таксито остави Питър там в осем сутринта, но в сервиза вече кипеше работа. Не беше голям, на сушата бяха изтеглени само десетина-дванайсет съда и той за нула време успя да намери катера на брат си.
Беше тук заради въпроса, който му бе задала Алисън предишната вечер — дали полицията е проверила лодката.
Защо се интересуваше от това? Трябваше да е разтревожена за приятеля си, а сякаш бе по-загрижена за лодката. Той бавно обиколи катера, като го оглеждаше внимателно.
Предвид силното вълнение и прибоя, новият „Бостън Уейлър“ изглеждаше изненадващо непокътнат. Наистина, фибростъклото на корпуса бе цялото изподраскано, сякаш от ноктите на великан; по десния борд минаваше неравна бразда с дължина над метър и имаше отчупено парче на носа. Тези катери бяха прочути със способността си да се задържат на повърхността дори ако корпусът е съвсем натрошен. Брат му имаше дългогодишен опит с тях. Несъмнено е знаел, че няма опасност лодката да потъне. И пораженията определено не оправдаваха решението му да я изостави. Не е трябвало да скача през борда, щеше да е в по-голяма безопасност, ако беше останал на катера.