Приятна вечер

— Ами ако кметът и полицията не повярват на блъфа? — запита Анита.

Мануел се усмихна злобно.

— Аз никога не блъфирам. Всичко ще е съвсем наистина и ти ще трябва да намериш сигурно място да сложим бомбата.

Очите на Анита се отвориха широко.

— Ти имаш бомба?

Мануел кимна.

— След няколко дни ще имам две бомби. Много хора са ми задължени за това или онова. Говорих с един приятел, когото измъкнах от трийсетгодишна присъда. Той е експерт по експлозивите. Обясних му какво ми трябва. В момента прави бомбите. Едната е съвсем миниатюрна. Ще им докара само леки повреди — ще строши малко прозорци, нищо по-сериозно, но втората бомба ще предизвика пълен хаос. Веднъж да се качим в президентския апартамент и с едно натискане на първото копче на дистанционното управление ще задействам малката бомба с радиосигнал. Това ще покаже на Дюлак, че не блъфирам. Ако натисна второто копче, хотелът ще излезе от строя за месеци наред.

Анита се зачерви от вълнение.

— Това е чудесен план! Ти наистина си човек, който си държи на думата! Къде да скрия тези бомби?

— Това е добър въпрос. Малката бомба не е достатъчно силна, за да нарани някого, но ще вдигне много шум от счупени стъкла.

— А голямата бомба?

— Това е въпрос, по който мислих дълго. Питах се къде е сърцето на хотела, мястото, около което се върти животът в един хотел? Кухните! Ако заплашим да унищожим кухненския блок, Дюлак ще разбере, че красивият му хотел ще престане да съществува, така че ти ще скриеш бомбата на някое много, много сигурно място в кухнята.

Анита си пое дълбоко дъх.

— Няма да е лесно. Има дневна и нощна смяна, които непрекъснато дежурят. Кухнята въобще не се затваря.

— Ако искаш да освободиш съпруга си, трябва да решиш този въпрос. Има време. Помисли. Не мога да измисля друг начин, по който да освободим Педро. Това е единственият път.

Анита седеше неподвижно и мислеше. След това кимна и се изправи.

— Ще намеря такова скрито място — рече тя. — Ти си умен мъж. — Тя сложи ръка на рамото на Мануел. — Благодаря ти.

След като тя си отиде, Фуентес възкликна:

— На кого му пука за този тъпанар Педро? Пет милиона долара! Да върви по дяволите тази идея с бомбите! Пълна лудост!

— Ако е възможно, Педро ще тръгне с нас — каза студено Мануел. — Дал съм й дума. Това е.

— Почакай сега — спря го Фуентес. — Помисли само, кой би искал да се разправя с две бомби? Не виждаш ли…

Мануел го прекъсна.

— Върви тогава, приятелю. Излез на пристана, за да те пипнат ченгетата. Или си с мен и ще правиш това, което ти кажа, или си свободен да си вървиш.

Фуентес остана известно време неподвижен. Даде си сметка, че няма никакъв избор и трябва да приеме условията на Мануел.