Приятна вечер

— Яж и мълчи! — сряза я той.

Докато разбъркваше кафето си, Брейди взе да рови в енциклопедичната си памет, натъпкана с безброй имена. Преди време си бе поставил задачата да научи имената на свръхбогатите притежатели на произведения на изкуството. Бяха му необходими само няколко секунди, за да се ориентира кой е Уилбър Уорънтън. Този красавец бе син на Сайлъс Уорънтън, тексаски нефтен магнат, милиардер. Нищо чудно, че тая надменна кучка носеше диаманти, струващи цяло състояние.

Брейди потри брадата си, а мозъкът му трескаво работеше. Ако можеха да пипнат диамантите, щеше да е по-добре, отколкото да отварят сейфа на хотела. Въпреки че навремето планът на Хедън му се беше сторил приемлив, Брейди вече не бе така уверен. Всичко зависеше от това, къде се намира сейфът. Можеше да се окаже на недостъпно място.

Отново заразглежда святкащите диаманти в другия край на салона и усети внезапен алчен порив да ги притежава. Трябваше да говори с Хедън, но преди всичко трябваше да разбере къде се намира апартаментът на Уорънтън. След това трябваше да научи дали тя използва сейфа на хотела. Има много надменни жени, които не биха си дали труда всяка нощ да прибират диамантите си в сейфа на хотела, уверени, че те ще са на сигурно място и в апартаментите им. Може би Мария Уорънтън бе от тях.

Той още разсъждаваше по тези въпроси, когато Маги остави вилицата си и въздъхна доволно.

Брейди я погледна намръщено.

— Може би ще пожелаеш още нещо, Маги — каза той саркастично. — Още малко тортичка?

Маги широко отвори очи.

— Наистина е прекрасна. Може би само…

— Нищо повече няма да поръчваш! — сряза я Брейди. — Връщаме се във вилата.

Маги се закиска.

— Да, господарю мой — тя се изправи и се отдалечи с количката на Брейди.

Помощник управителят бързо се появи.

— Мога ли да ви помогна?

— Не може! — отсече Брейди. — Лека ти нощ!

Под погледите на повечето посетители на ресторанта, Маги избута количката край масата на Уорънтън, където Мария гледаше сребърна купа с черен хайвер върху начукан лед, сякаш беше нещо отвратително, после с въздишка Маги продължи с количката към фоайето, оттам мина по наклонената рампа към вилата им.

— Хайвер! — простена тя. — Никога не съм вкусвала!

— Тогава си спести пари и си купи — каза Брейди.

— Миличък, ти изглежда си в лошо настроение.

— Мисля! Мълчи!

Като се върнаха във вилата и дръпнаха завесите, Брейди стана от инвалидната количка, наля си голяма доза уиски и седна в един удобен фотьойл.

— Маги! На работа! Събличай тази престилка, сложи си една обикновена рокля и тръгвай да събира информация. Намери Майк. Искам да говоря с него.

След десет минути Маги напусна вилата, облечена в прилепнала синя рокля, която очертаваше фигурата й в най-малки подробности.

Минаха двайсет минути, през които Брейди чака и размишлява, когато влезе Майк, все още облечен в шофьорската си униформа.