Знаете, че ме обичате

— М’рси — отвърна тя, като изпусна малко дим от ъгълчетата на устните си.

— Боже, много е силна — добави Нейт и разтърси русата си глава.

— Пфю-ю-ю-ю — съгласи се Джени, издиша остатъка от пушека и се почувства страшно готина.

Лулата направи кръгче и когато стигна до нея, тя си я запали сама, естествено копирайки начина, по който момчетата го правеха, и все пак опитвайки се да изглежда уверена. Отново задържа дима, докато не почувства нужда да се разкашля, а очите й щяха да експлодират.

— Това ми напомня на нещо. Не мога да си спомня на какво, но определено ми напомня на нещо — каза тя и я подаде на Антъни за пореден път.

— Аха — съгласи се Джереми.

— На мен ми напомня на лято — каза Антъни.

— Не, не е това. — Джени затвори очи. През лятото баща й я беше изпратил на лагер в планината Андирондак. От нея се очакваше да пише хайку за околната среда, да пее песни за мира на испански и китайски и да тъче одеяла за бездомните. Там навсякъде миришеше на пикня и фъстъчено масло:

— Лятото ми беше ужасно. Мислех си за нещо хубаво, като Хелоуин, когато бях малка.

— Определено — съгласи се Нейт, излегна се на тревата и се загледа в оранжевите листа на дърветата. — Точно като Хелоуин.

Джени легна до него. Принципно никога не би направила такова нещо, защото когато легнеше, гърдите й изскачаха от дрехите и изглеждаха деформирани, но сега за първи път не се притесняваше за тях. Беше чудесно просто да лежи там, до Нейт и да диша въздуха, който и той е дишал.

— Когато бях малка, затварях очи и си мислех, че никой не ме вижда, защото аз не го виждам — каза тя и махна с ръка пред очите си.

— И аз — съгласи се Нейт и затвори очи. Чувстваше се като куче, излегнало се пред камината след дълго тичане. Тази мацка Дженифър беше страшно добричка и изцяло без очаквания — чудесно беше да си покрай нея.

Само ако Блеър знаеше колко е лесно да го направи щастлив.

— Когато си малък, всичко е някак по-лесно, нали? — каза тя, а езикът й се развърза и вече не можеше да спре да говори: — После, колкото по-голям ставаш, толкова повече се усложняват нещата.

— Абсолютно е така — съгласи се Нейт. — Като отиването в колеж. Изведнъж трябва да решим какво ще правим с остатъка от живота си и трябва да впечатлим разни хора с интелекта и заетостта си с разни благородни каузи. Това, което искам да кажа, е, че нашите родители нямат по осем часа на ден, не са в отбора, не редактират вестника и не помагат с уроците на деца в неравностойно положение и какво ли още не всеки божи ден, нали? Не.

— Ужасно е — каза Джени. На нея тепърва й предстоеше да усети напрежението от влизането в колеж, но пък можеше да им съчувства. — Така де, баща ми по цял ден само слуша радио и чете вестници, защо ние трябва да правим толкова много?