Спасяването на света и други екстремни спортове
- Автор: Паттерсон Джеймс
- Серия: Maximum Ride #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1230-5
- Переводчик: Александър Маринов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Спасяването на света и други екстремни спортове». Краткое содержание книги:
Иги, Зъба, аз, Гази, Ръч, Тото.
Ейнджъл я нямаше.
Поех въздух и се наканих да напъна ремъците, когато осъзнах нещо. Миризмата. Химическата смесица на антисептик, спирт, дезинфектант и пластмасови тръбички. Миризмата, която беше тровила ноздрите ми всеки ден от първите десет години от живота ми.
Погледнах ужасена Зъба. Той се втренчи въпросително в мен.
Молех се да греша, макар че за свой ужас вътре в себе си знаех, че бях права. Произнесох безмълвно: „Училището“.
Очите му проблеснаха и потвърдиха подозрението ми. Нямаше нужда от друго потвърждение. Кошмарът беше започнал отначало.
Отново бяхме в Училището.
38
Училището… ужасното, потресаващо място, което се бяхме опитвали да заличим от паметта си в последните четири години. В Училището ни бяха подлагали на експерименти, тестове, проби, обучения. Благодарение на това място през целия си живот нямаше да мога да общувам с хора в бели престилки и никога не бих се записала да следвам химия. Заради него при вида на клетките за кучета в зоомагазините по гръбнака ми пробягваха ледени тръпки.
— Макс? — Гласът на Гази звучеше дрезгав и пресъхнал.
— Здрасти, малчо — казах аз тихо.
— Къде сме? Какво става?
Не исках да му казвам, но докато измъдря някаква убедителна лъжа реалността помете ума му и той се втренчи в мен потресено. Устните му беззвучно произнесоха „Училището“. Нямах избор — кимнах. Той отпусна глава на леглото. Забелязах, че някога русата му рошава коса се беше превърнала в сплъстена сивкава маса.
— Ей! — обади се Тото с отпаднала досада в гласа. — Искам адвокат.
Тъжната болка в гласа му обаче изневери на типичната му войнственост.
— Имаме ли план Б? Или В? Или Я? — Гласът на Иги звучеше безжизнено, без капка енергия.
Явно се е предал и говори просто по инерция — мина през ума ми.
Прочистих гърло, преглътнах, събрах последните остатъци от авторитет, които ми бяха останали, и рекох:
— Да, разбира се. Винаги има план. Първо трябва да се измъкнем от превръзките.
Усетих, че Ръч се събуди, и я погледнах. Големите й кафяви очи бяха сериозни и тя беше стиснала уста, за да не затрепери брадичката й. На бузата си имаше лилава синина, по ръцете също. Винаги я бях възприемала за малко дете като Гази и Ейнджъл, но изведнъж ми се стори с десет години по-голяма.
Тъй като знаеше — четеше се в погледа й.
Знаеше, че сме навлезли твърде дълбоко в тези води, че нямах план, че нямахме надежди.
Което изчерпваше всичко.
39
Не знам след колко време — след като ръцете ми изтръпнаха, а по глезените ми заиграха иглички — вратата се отвори.
Дребна жена с посивяла коса, облечена в бяла престилка, влезе с поднос в ръце. Нечия зла баба.
Въздухът се изпълни с нов мирис.
Опитах се да не вдишвам, но беше невъзможно.
Жената тръгна право към мен с усмивка на дружелюбното си лице.
Стегни се, Макс. Това беше моя мисъл. Гласът не се беше обаждал от мелето в пустинята.
Опитах се да си придам безгрижен вид — доколкото беше възможно за четиринайсетгодишно дете птица, приковано за легло в ада.
— Това е новост — рекох хладнокръвно. — Мъчение с курабийки с шоколад. Ти ли го измисли?
Жената явно се смути, но се опита да се окопити и рече:
— Решихме, че сигурно сте гладни. Току-що ги опекохме.
Помаха над подноса, за да може невероятното ухание на ванилия и топли курабийки да стигне до всички ни.
— Аха — казах. — Понеже всички маниакални учени злодеи прекарват паузите за кафе в биене на качествена сметана за тестото. Ама че нелепица!
Тя ме погледна изненадано. От гнева кръвта ми кипна.
— Печелите точки за килията — продължих и кимнах към стаята. — Оковите с велкро също си ги бива. Чудесно начало. Курабийките с шоколад обаче малко издъниха работата. Явно си избягала от час, когато са ви преподавали поведение с пленниците.
По бузите й избиха розови петна и тя отстъпи.
— Задръж си тъпите сладки — рекох с присвити очи и в гласа ми се прокрадна ръмжене. — Каквото и да сте ни замислили, изроди такива, захващайте се. Стига сте ни губили времето.
Лицето й застина като маска и тя се насочи към вратата.
Това е планът — помислих си. Когато дойдеха да ни отведат, щяхме да се възползваме. Определено.
Тъкмо стигна до вратата, когато Тото надигна отпаднало глава.