Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
Страйк придърпа стола си по-близо към екрана, но все пак запази ръка разстояние между себе си и Робин. Едно от неидентифицираните лица, наполовина отрязано от ръба на снимката, беше това на Джон Бристоу, което се разпознаваше по късата горна устна и хамстерските зъби. Бе прегърнал с една ръка покрусена възрастна жена с бяла коса; лицето ѝ бе изпито и мъртвешко, нескритата ѝ скръб бе трогателна. Зад двамата стоеше висок и надменен на вид мъж, който създаваше впечатление на отвратен от обкръжението, в което е попаднал.
– Не виждам някоя, която може да е обикновеното момиче – каза Робин, като местеше образа на екрана надолу, за да види снимки на красивите и прочутите, изглеждащи тъжни и сериозни. – О, погледнете... Еван Дъфийлд.
Беше облечен в черна тениска, черни джинси и палто с военна кройка. Косата му също беше черна; лицето му беше цяло от изпъкнали ъгловати кости и от хлътнатини; леденосините му очи се взираха право в обектива на камерата. Макар и по-висок от двамата си спътници, застанали от двете му страни, изглеждаше крехък в сравнение с тях; бяха едър мъж в костюм и тревожна на вид по-възрастна жена с отворена уста, която беше направила жест, сякаш искаше да разчисти пътя пред тях. Групичката напомняше на Страйк родители, отвеждащи болно дете от празненство. Страйк забеляза, че макар да създаваше впечатление на дезориентиран и разстроен, Дъфийлд бе положил много грижливо очната си линия.
– Вижте само колко цветя!
Дъфийлд се плъзна към горната част на екрана и изчезна: Робин бе спряла на снимка на огромен букет във формата на нещо, което Страйк взе за сърце, преди да осъзнае, че представлява две извити ангелски крила, изработени от бели рози. Вместена по-малка снимка показваше прикрепената картичка в близък план.
– „Почивай в мир, ангеле Лула. Дийби Мак“ – прочете Робин на глас.
– Дийби Мак? Рапърът? Значи са се познавали?
– Не, не мисля, но се вдигна много шум, че той наел апартамент в сградата ѝ. А и тя е спомената в две от песните му. От пресата бяха много развълнувани, че ще отседне там...
– Добре информирана си по темата.
– О, нали знаете, от списанията – промърмори Робин неопределено и отново превъртя назад снимките от погребението.
– Що за име е Дийби? – почуди се на глас Страйк.
– Идва от инициалите му – поясни тя. – Те са Д. Б. Истинското му име е Даръл Брандън Макдоналд.
– Да не си фен на рапа?
– Не – отвърна Робин, все още съсредоточена върху екрана. – Просто помня такива неща.
Тя изчисти образите, които беше преглеждала, и отново започна да трака по клавиатурата. Страйк се върна към снимките си. На следващата господин Джефри Хук целуваше червенокосата си спътничка и ръката му беше върху обемистото ѝ дупе, намираха се пред станцията на метрото Ийлинг Бродуей.
– Ето един клип от ютюб – съобщи Робин. – Дийби Мак говори за Лула след смъртта .
– Дай да го видим – рече Страйк и се придвижи напред със стола си, после, размислил, го върна малко назад.
Малкото екранче седем и половина на десет сантиметра оживя. Едър чернокож мъж, облечен в суичер с качулка, седеше в черно кожено кресло, обърнат към невидим интервюиращ. Беше с бръсната глава и слънчеви очила.
– ...самоубийството на Лула Ландри? – прозвуча краят на въпроса на интервюиращият, който беше англичанин.
– Кофти история, човече, адски кофти – отвърна Дийби и прекара длан по гладкото си теме. Гласът му беше мек, плътен и дрезгав, с едва доловимо фъфлене. – Това правят с успелите: преследват те и те разкъсват. Ето какво върши завистта, приятелю. Шибаните репортери я тласнаха навън от прозореца. Нека почива в мир, казвам аз. Най-сетне намери покой, клетата.
– Твърде шокиращо посрещане в Лондон за вас – каза интервюиращият. – Тъкмо покрай вашия прозорец да падне.
Дийби Мак не отговори веднага. Седеше неподвижно, вгледан в събеседника си през непроницаемите стъкла. После каза:
– Аз не бях там. Или сте намерили някой, който твърди, че съм бил?
Интервюиращият се засмя нервно и кратко, после отвърна припряно:
– Боже мой, не, няма такова нещо...
Дийби завъртя глава и каза на някого, стоящ извън обхвата на камерата:
– Дали не трябваше да си доведа адвокатите, а?
Интервюиращият отново избухна в подлизурски смях. Диби отвърна на погледа му все така без усмивка.