Зовът на кукувицата

За известно време настана тишина, нарушавана само от шумоленето на снимките и потракването на късите нокти на Робин върху клавиатурата. Вратата към вътрешния кабинет на Страйк беше затворена, за да скрие походното летло и другите признаци за обитаване, а въздухът бе напоен с изкуствен мирис на лимони благодарение на щедро изпръскания от Страйк освежител за въздух преди пристигането на Робин. За да не бъде изтълкувано като сексуален интерес решението му да седне в другия край на бюрото ѝ, преди да се настани, беше се престорил, че за пръв път вижда годежния ѝ пръстен, и в продължение на пет минути бе водил с нея учтив ненатрапчив разговор на тема годеника ѝ. Узна, че той е наскоро дипломирал се счетоводител на име Матю; че Робин е пристигнала от Йоркшър в Лондон миналия месец именно за да живее с Матю, и че ангажиментите ѝ по заместване са временна мярка до намирането на постоянна работа.

– Мислите ли, че тя може да е на някоя от тези снимки? – попита Робин след малко. – Имам предвид момичето от клиниката.

Екранът беше запълнен с идентични по размер фотографии, като всяка показваше един човек или повече хора, облечени в тъмни дрехи, всичките движещи се от ляво на дясно и отиващи на погребението. На фона на всяка снимка се виждаха бариери и размазаните лица на множеството зад тях.

Най-впечатляваща беше снимката на много високо бледо момиче със златисторуса коса на опашка, на чиято глава се мъдреше творение от черен тюл и пера. Страйк я разпозна, защото всички знаеха коя е: моделът Киара Портър, прекарала с Лула последния ѝ ден на тази земя; приятелката, с която Лула беше заснета на една от най-прочутите фотографии в кариерата си. Вървейки към погребалната служба в памет на Лула, Портър изглеждаше красива и печална. Сигурно беше дошла сама, защото не се виждаше ръка, подхванала лакътя ѝ или положена върху издължения ѝ гръб.

До снимката на Портър имаше една на двойка с надпис „Филмовият продуцент Фреди Бестигуи и съпругата му Танзи“. Бестигуи имаше яко като на бик тяло и къси крака, гръдният му кош беше широк и заоблен като бъчва, а вратът му – дебел. Косата му беше прошарена и късо подстригана във формата на четка; лицето му представляваше маса от бръчки, торбички и бенки, от която месестият му нос стърчеше като тумор. И все пак изглеждаше внушително в скъпото си черно палто и със слабата си като скелет съпруга, облегната на ръката му. Физиономията на Танзи бе почти невидима зад вдигнатата кожена яка на палтото ѝ и огромните кръгли слънчеви очила.

Последен в горния ред от снимки беше „Ги Соме, моден дизайнер“. Беше слаб чернокож мъж, облечен в тъмносин редингот със сложна кройка. Лицето му беше наведено, а изражението му – неразличимо, заради начина, по който светлината падаше върху тъмната му глава, макар че три големи диамантени обици на ухото, обърнато към камерата, бяха уловили светкавиците и блестяха като звезди. Също като Портър той изглежда бе пристигнал без придружител, макар че малка група опечалени, неудостоени с надпис, бяха хванати в кадъра.