Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Сълт ли нареди така?
Глокта се извърна рязко назад.
— Не ми е казвал да не го правя. Сега действай.
Северард промърмори нещо, но думите му бяха заглушени от шума на тълпата, който изведнъж премина в порой от гневни крясъци. Извеждаха Тулкис на подиума. Той стъпваше бавно, веригите на глезените му дрънчаха. Не плачеше, не виеше, нито крещеше предизвикателно към тълпата. Беше с много уморен и натъжен вид и явно изпитваше болка. По лицето му имаше бледи синини, а по краката, ръцете и гърдите му личаха яркочервени петна. Е, няма как да използваш нажежени игли, без да остане следа. Но иначе добре изглежда предвид това, което изживя. Беше гол, само с препаска на кръста. Милост към чувствителните, нежни души на присъстващите дами. Да видят провиснали човешки черва е първокачествено забавление, но не и мъжките му атрибути, това е недопустимо.
Пред подиума излезе чиновник и започна да чете — името на затворника, обвинението срещу него, самопризнанието му и наложената присъда, но дори от това разстояние Глокта почти не успя да чуе нищо заради сърдития тътен на тълпата, нарушаван от откъслечни викове. Примижа и взе да раздвижва схванатите мускули на бедрото си.
Маскираните екзекутори пристъпиха напред и хванаха затворника. С премерени и умели движения нахлузиха черна торба на главата му и щракнаха металните рингове около врата, китките и глезените. Глокта видя черното зебло да се повдига и спуска пред устата на емисаря. Последните отчаяни глътки въздух. Дали се моли в момента? Или яростно проклина? Кой знае, пък и какво значение има?
Вдигнаха го във въздуха с разперени ръце и крака в дървената рамка. По-голямата част от тежестта му падна на ръцете. Имаше достатъчно и за металния обръч около врата, достатъчно да го задушава, но не чак толкова, че да го убие. Естествено, Тулкис започна да се бори. Напълно естествено е. Животинският инстинкт да дращиш, да се гърчиш и извиваш, за да дишаш отново свободно. Непобедим инстинкт. Един от екзекуторите отиде до рафта, измъкна широко острие, показа го на тълпата с театрален жест и бледото слънце проблесна по острия му ръб. После се обърна с гръб към публиката и започна да реже.
Тълпата притихна. Ако не беше спорадичният приглушен шепот, щеше да настане гробна тишина. Това наказание не търпеше викове. Това наказание изискваше благоговейна тишина. Наказание, чиято цел беше да извиква у хората единствено ужасени, но втренчени с вълнение погледи. Такъв е целият му замисъл. Гробна тишина и може би само приглушеното хъркане на затворника. Просто защото металният обръч на шията не позволява крещене.
— Подобаващо наказание — прошепна Арди, когато вътрешностите на Тулкис се изсипаха — за убиеца на принца.
Глокта наведе глава към нейната.
— Имам достатъчно основания да смятам, че той не е убил никого — прошепна в ухото й. — Подозирам, че единственото, в което може да бъде обвинен, е, че е смел човек, който дойде с протегната за приятелство ръка и който казваше истината.
Очите на Арди се разшириха.
— Защо тогава го провесиха?
— Защото принцът беше убит. Все някой трябваше да висне пред тълпата.
— Но… кой е истинският убиец на Рейнолт?
— Някой, който не желае мир между Съюза и Гуркул. Някой, който желае войната да се разпали още повече и никога да не стихне.
— Кой би могъл да иска подобно нещо?
Глокта не отговори. Наистина, кой?
Не е нужно да се прехласваш пред този тип Фалоу, но определено го бива в подбора на фотьойли. Глокта се намести на меката тапицерия и въздъхна с облекчение. Протегна крака към камината и започна да върти в кръг стъпалата си, заслушан в тихото щракане.
Арди не изглеждаше толкова спокойна. Но пък тазсутрешното представление не беше от най-успокояващите. Тя стоеше пред прозореца, въртеше на пръста си кичур коса и гледаше замислено навън.
— Имам нужда от питие. — Отиде до бюфета, отвори вратичката и извади бутилка и чаша. Спря и се обърна. — Няма ли да ми кажеш, че е малко рано?
Глокта сви рамене.
— Ти много добре знаеш колко е часът.
— Имам нужда да пийна след това…
— Тогава пий. Не ми дължиш обяснения. Аз не съм брат ти.
Тя врътна глава към него и го погледна сърдито, отвори уста, сякаш щеше да каже нещо, прибра обратно бутилката и чашата и тръшна гневно вратичката.
— Доволен ли си?
Той отново сви рамене.