Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Глокта бавно прокара език по венците си.
— Ако на Сълт се търкулне, предполагам, че моята ще я последва.
— Надявам се да не стане така. Ти си добър към мен. По-добър от всеки друг досега. По-добър, отколкото заслужавам.
Глокта и преди я беше виждал да прилага същия номер с безкрайната й прямота, но въпреки това се почувства обезоръжен.
— Глупости — смотолеви той и се размърда във фотьойла.
Изведнъж престана да го усеща чак толкова удобен. Доброта, откровеност, уютни всекидневни… полковник Глокта щеше да знае как да отговори, но не и аз. Глокта още търсеше подходящите думи, когато от антрето се чу отривисто чукане на вратата.
— Очакваш ли някого? — попита той.
— Че кого да очаквам? Всичките ми приятели са в тази стая.
Глокта напрегна слух, когато входната врата се отвори, но чу само отдалечен тих говор. Топката на вратата се завъртя и прислужницата надникна в стаята.
— Моля за извинение, но има посетител за началник Глокта.
— Моля? — извърна се рязко Глокта.
Северард се връща с новини за часовия пред спалнята на Рейнолт? Витари със съобщение от Сълт? Някой нов проблем, който трябва да реша? Нови въпроси, които да задавам?
— Той каза, че името му е Мотис.
Глокта усети как цялата лява половина на лицето му започва да трепери. Мотис? Не се беше сещал скоро за него, но сега споменът за посърналия банкер изплува веднага. Спомни си как стоеше срещу него с квитанция в ръка, която Глокта трябваше да подпише. Квитанция за един милион марки. „Може да се окаже, че в бъдеще представител на «Валинт и Балк» ще се свърже с вас с молба за някои… услуги.“
— Нещо не е наред ли? — погледна го съсредоточено Арди.
— Не, нищо — измънка той, като се постара да не звучи така, сякаш се задушава. — Стар познат. Ще ме оставиш ли насаме за момент? Трябва да поговоря с господина.
— Разбира се. — Тя стана и тръгна към вратата. Роклята й изшумоля по килима. Спря на половината път и се обърна. Прехапа устна. Отиде до бюфета и извади бутилката и чаша, сви рамене. — Имам нужда.
— Всички сме така — пошепна Глокта, докато тя излизаше от стаята.
Миг по-късно влезе Мотис. Същите изпъкнали кости на лицето и същите студени хлътнали очи. Но нещо в поведението му не беше като преди. Някакво безпокойство? Тревога може би?
— А, господарю Мотис, каква непосилна за крехките ми плещи чест…
— Можете да си спестите любезностите, началник. — Гласът на Мотис изскърца пронизително като ръждясала панта. — Нямам его, което да пострада. Предпочитам да ми се говори направо.
— Чудесно. С какво бих могъл…
— Моите началници в банкова къща „Валинт и Балк“ са недоволни от насоката на разследването ви.
Мисълта на Глокта запрепуска.
— Кое разследване?
— На убийството на принц Рейнолт.
— Това разследване приключи. Уверявам ви, че нямам…
— Без увъртане, началник, те знаят. За собствено улеснение приемете, че те знаят всичко. Обикновено това е самата истина. Случаят беше разкрит с впечатляващи бързина и вещина, ако смея да отбележа. Моите началници са доволни от резултата. Виновният получи заслуженото. За никого няма да е от полза, ако продължите да ровите в това злощастно събитие.
Няма спор, човекът обича да говори направо. Но какво толкова имат във „Валинт и Балк“ срещу моите въпроси? Първо ми дадоха пари, за да вгорча живота на гуркулите, а сега възразяват срещу разследването на възможен гуркулски заговор? Няма никаква логика… освен ако убиецът не идва от Юга. Освен ако убийците на принц Рейнолт са доста по-близо до дома…
— Има още няколко незначителни неясноти, които е редно да изясня — промърмори Глокта. — Началниците ви няма защо да се ядосват…
Мотис пристъпи напред. Челото му блестеше от пот, въпреки че в стаята не беше горещо.
— Те не са ядосани, началник. Вие нямаше как да знаете, че са недоволни. Но сега знаете. И ако продължите разследването си в същата насока, при положение че вече знаете за недоволството… тогава вече ще бъдат ядосани. — Той се приведе към Глокта и почти зашепна. — Нека ви препоръчам нещо, началник, като една пионка от игралната дъска на друга. И двамата не искаме те да са ядосани.
В тона му имаше нещо особено. Той не ме заплашва. Моли ме.
— Намеквате — каза Глокта почти без да движи устни, — че те ще информират архилектора за малкия си подарък за защитата на Дагоска, така ли?
— Това е най-малкото, което ще направят.
Лицето на Мотис изрази съвсем ясно чувство: страх. Страх на иначе безизразното му като маска лице. Глокта усети горчив вкус в устата, буца в гърлото, студена тръпка по гърба. Познато чувство от отдавна минали времена. Това беше най-близкото до страх усещане, което бе изпитал от толкова много време насам. Спипаха ме. И то здраво. Разбрах го още щом подписах. Това беше цената и нямаше как да не я платя.