Аз, вещицата

— Значи си взел решение. Никакви деца. Сигурен си. — Допрях длани до гърдите му и зачаках удара на сърцето му.

— В нищо не съм сигурен — каза Матю. — Не сме имали време да го обсъдим.

— Тогава ще взимаме предпазни мерки. Ще пия от чая на Март.

— Ще трябва да направиш много повече от това — натърти той мрачно. — Този чай е по-добре от нищо, но е далеч от съвременните средства на медицината. Макар че, когато става въпрос за вампири и вещици, може никое човешко противозачатъчно средство да не се окаже ефективно.

— Въпреки това ще пия и хапчета — уверих го аз.

— Ами ти? — попита той и хвана брадичката ми, за да не ми позволи да избегна погледа му. — Искаш ли да ми родиш деца?

— Никога не съм си представяла, че мога да стана майка — признах. По лицето му премина сянка. — Но когато си мисля за твоите деца, ми се струва като съдба.

Той пусна брадичката ми. Стояхме мълчаливо в мрака, той ме бе прегърнал през кръста, а аз бях положила глава на гърдите му. Въздухът сякаш бе натежал. Това бе тежестта на отговорността. Той носеше отговорност за семейството си, за рицарите на Лазар, а сега и за мен.

— Боиш се, че няма да можеш да ги предпазиш — изведнъж проумях аз.

— Аз дори теб не мога да предпазя — каза той дрезгаво и пръстите му се плъзнаха по полумесеца на гърба ми.

— Няма нужда да решаваме веднага. Със или без деца, ние вече сме семейство, което трябва да пазим. — Част от тежестта на въздуха се пренесе върху моите рамене. Цял живот бях живяла само за себе си, без да зачитам задълженията към семейството и традицията. Дори сега част от мен искаше да се върне към сигурността на моята независимост и да отхвърли това ново бреме.

Погледът му се плъзна нагоре по алеята към къщата.

— Какво стана, след като излязох?

— О, точно каквото очакваше. Мириам ни разказа за Бетран и Йерусалим и се изпусна за Джилиан. Маркъс съобщи кой е влизал в жилището ми. А също така, че може да сме станали причина за някаква война.

— Dieu, защо не могат да си държат устите затворени? — Прокара пръсти през косата си. По очите му познавах, че съжалява, задето е крил всичко това от мен. — Отначало бях сигурен, че е заради ръкописа. После предположих, че е заради теб. И проклет да съм, ако не успея да разбера за какво е всичко това. Разбулва се някаква древна и силна тайна и ние сме свързани с нея.

— Има ли право Мириам да се чуди колко още същества са оплетени в нея? — Взрях се в луната, сякаш тя можеше да ми отговори на въпроса. Но вместо нея го направи Матю.

— Съмнявам се да сме първите същества, които обичат когото не бива, и със сигурност няма да сме последните. — Хвана ме за ръката. — Да влизаме. Трябва да обясним някои неща.