Аз, вещицата

„Ти винаги си била помежду нещо, вещица наполовина. Но няма пътека пред теб, която да не включва и него. Която и от тях да избереш, ще трябва да го вземеш със себе си.“

Тя изчезна, оставяйки фосфоресциращи следи. През отворената врата видях бледото лице и ръце на Матю, беше като размазано светло петно в дъното на алеята. Когато го зърнах, вече ми беше лесно да взема решение.

Излязох и придърпах ръкавите си над дланите, за да ги предпазя от студа. Вдигнах едното си стъпало… и когато го поставих на земята, гърбът на Матю вече беше точно пред мен. Само една стъпка ми беше достатъчна, за да прекося цялата алея.

Той говореше бясно на окситански. Сигурно от другата страна на линията беше Изабо.

— Матю — повиках го тихо. Не исках да го стресна.

Той се обърна рязко и се намръщи.

— Даяна, не те чух да идваш.

— Нямаше как да ме чуеш. Може ли да говоря с Изабо? — И се пресегнах към телефона.

— Даяна, по-добре…

Семействата ни бяха хванати в капан в трапезарията, а Сара заплашваше да ни изхвърли всичките. Имахме твърде много проблеми, за да си позволим да прекъсваме връзките с Изабо и Март.

— Какво беше казал Ейбрахам Линкълн за къщата?

— „Разделената къща не може да издържи нищо“ — цитира Матю с озадачена физиономия.

— Точно така. Дай ми телефона. — Той неохотно го направи.

— Даяна? — Гласът на Изабо звучеше нетипично враждебно.

— Каквото и да ти е казал Матю, аз не съм ти сърдита. Нищо лошо не е станало.

— Благодаря ти — въздъхна тя. — Опитвах се да му обясня, че това беше просто усещане, което помним бегло от много отдавна. Тогава Диана беше богинята на плодородието. Твоят мирис ми напомни за онова време и за жриците, които помагаха на жените да зачеват.

Очите на Матю ме докосваха през мрака.

— Ще кажеш ли и на Март?

— Разбира се, Даяна. — Тя млъкна. — Матю ми съобщи резултатите от изследванията ти и за теориите на Маркъс. Толкова много са го стреснали, че дори ми разказа твоите тайни. Не знам дали да плача от радост или от мъка при тази новина.

— Рано е да се каже, Изабо. Може би и двете?

Тя тихо се засмя.

— Няма да е за първи път децата ми да ме разплакват. Но никога не бих се отказала от тъгата, ако това означава да се откажа и от радостта.

— Всичко вкъщи наред ли е? — Думите сами излязоха от устата ми и погледът на Матю омекна.

— Вкъщи? — Изабо също разбра значението на думата. — Да, всички тук сме добре. Много е… тихо, откакто вие двамата заминахте.

Очите ми се напълниха със сълзи. Въпреки строгостта й, у Изабо имаше нещо много майчинско.

— Боя се, че вещиците са по-шумни от вампирите.

— Да. И щастието винаги е по-шумно от тъгата. В този дом не е имало достатъчно щастие. — Гласът й се оживи. — Матю ми каза всичко. Да се надяваме, че най-силният му гняв е преминал. Ще се грижим един за друг. — Последното изречение на Изабо беше категорично. Това правеха жените от нейното — от моето — семейство за тези, които обичаха.