Енциклопедия на шпионажа
- Автор: Полмар Норман, Алън Томас Б.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Енциклопедия на шпионажа». Краткое содержание книги:
Цялата информация е систематизирана по начин, по който може веднага да откриете точно онази статия, която търсите.
Ще се изненадате, обаче, когато търсейки една или друга информация вие установите, че сте останали с текстовете в енциклопедията няколко часа.
Внимание: енциклопедията е вербуващо четиво!
За председател на КГБ след опита за преврат за съвсем кратко е назначен Леонид Шебаршин. Той е служил в Афганистан, Иран и Индия, преди да поеме поста заместник-директор на КГБ през 1987 г. Но Шебаршин е нежелан от някои от съветските лидери и още същия месец на негово място е издигнат ВАДИМ БАКАТИН.
През декември 1990 г. кремълските хардлайнери уволняват Бакатин от поста министър на вътрешните работи. Под негово ръководство КГБ променя състава и целите си. Граничните и Вътрешните войски са прехвърлени към съветската армия (Сухопътни войски), а кремълската охрана и свързочните войски минават на пряко подчинение на съветското правителство (вж. по-нататък). Бившият генерал от КГБ ОЛЕГ КАЛУГИН — съветник на Бакатин, през август 1991 г. прави изявление, че в бъдеще КГБ „няма да има политически функции, нито тайни лаборатории, където да се създават отрови и тайни оръжия“. Бакатин се задържа на поста си едва до началото на октомври 1991 г., когато е заменен с ЕВГЕНИЙ ПРИМАКОВ, който е пряк участник в разформироването на КГБ, официално закрит на 22 октомври 1991 г. (въпреки че Примаков запазва поста до декември 1991 г.). КГБ е реорганизирано в 3 отделни служби: МС (руското Министерство на сигурността, просъществувало от 1991 до 1993 г., а след това преобразувано във ФСК), Междурепубликански съвет за сигурност и Служба на Гранични войски.
Първо главно управление: Външно разузнаване и контраразузнаване, активни мероприятия, анализи.
Второ главно управление: Вътрешно контраразузнаване, борба против подривни действия срещу държавата, промишлена сигурност.
Трето главно управление: Контраразузнаване в съветските въоръжени сили, Специални отдели (Особые отделы — ОО).
Четвърто главно управление: Охрана и вътрешна сигурност в посолствата.
Пето главно управление: Дисиденти.
Шесто главно управление: Икономика, специален транспорт.
Седмо главно управление: Съоръжения за наблюдение.
Осмо главно управление: РАДИОТЕХНИЧЕСКО РАЗУЗНАВАНЕ, СИГУРНОСТ НА ВРЪЗКИТЕ.
Девето главно управление: Охрана на държавните лица, секретните обекти и кремълския полк.
(В края на 60-те години Четвърто, Пето и Шесто са слети с Второ главно управление, но през 1969 г. отново се появява Пето главно управление, което има за задача да се занимава с политическите, социалните и културните дисиденти.)
Офицери от Трето главно управление на КГБ, отговорни за контраразузнаването в армията, са разпределени към всички подразделения на въоръжените сили. Обикновено носят стандартни военни униформи, но лесно се познава, че са офицери на КГБ, тъй като се отчитат единствено пред КГБ и ръководят мрежа от „информатори“. Във военноморския флот униформени офицери от КГБ са назначени на всички кораби и сухоземни бази.
В книгата „КГБ: поглед отвътре“ („Inside the KGB“, 1990) съветският изменник Алексей Мягков — бивш офицер на КГБ, описва методите на работа на тази организация в армията. На инструктажа му е казано конкретно: „Когато вербуваш агенти, не трябва просто да ги убедиш, а да ги принудиш да работят за нас. КГБ притежава достатъчно власт за това.“ И добавя:
КГБ притежаваше необходимата власт и правомощия. Ако ставаше въпрос за офицер [набелязан за информатор], кариерата му беше пред провал, в случай че не се съгласеше (без одобрението на КГБ нито един офицер не можеше да бъде изпратен във военна академия или да получи повишение). С обикновените военнослужещи беше още по-лесно. Тях просто ги уволняваха от армията. Освен това животът на който и да е съветски гражданин можеше да бъде застрашен, като достъпът до институт или дадено работно място му бе отказван или той не можеше да пътува в чужбина.
През 80-те години КГБ има над 400 000 служители, включително 230 000–250 000 в Гранични войски и приблизително 50 000 специалисти по сигурността на връзките в армията и части на сигурността, които отговарят за държаните и партийните лидери.
Изчислено е, че между 40 и 60% от служителите в съветското посолство във Вашингтон са прикрепени към КГБ. Офицери от КГБ служат и в различни „горещи точки“, където отстояват съветските военни и държавни интереси. От 1954 до 1989 г. общо 572 служители на КГБ са убити „в процеса на оказване на военнотехническа помощ на други страни“, включително в арабските страни, Северен Виетнам и Афганистан, както и при погранични конфликти.