Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— О, уверена съм, че Бог не би имал нищо против да пропилеете още няколко минути на слънце, докато се разхождаме — бе отвърнала тя закачливо, защото през онзи ден той беше много мрачен, и тя се надяваше да го развесели.
— Как презирам собственото си безделие! — бе изпъшкал той, сляп и глух за старанията й. — Толкова малко време ми остава!
— Не, наистина, Хенри — бе казала тогава Емелин, — що за думи от устата на трийсетгодишен мъж! Та вие разполагате практически с цяла вечност, за да осъществите амбициите си!
— Вечност! — бе повторил той потиснато. — Каква голяма дума. Доколкото знам, ние не вярваме в прераждането, та да си въобразяваме, че разполагаме с толкова животи, колкото ни потрябват.
— Един живот е напълно достатъчен — възрази тя убедено. — Всъщност, според някои от нещастниците, които срещам по време на работата си, един живот е даже прекалено дълъг…
Но след като Хенри вече поде любимата си тема, нищо не можеше да го спре; лошите страни на отлагането го вдъхновяваха за реторични постижения, достойни за някоя великолепна проповед, които му чертаеха светло бъдеще на свещеническия пост.
— Да, хората възприемат времето субективно — съгласи се той, но часовникът на Бога е ужасяващо точен. Когато сме деца, всеки миг от живота ни е изпълнен с постижения — раждаме се, учим се да ходим, да говорим, и хиляди други неща, и всичко това само в рамките на няколко кратки години. Но това, което не разбираме, е че предизвикателствата на зрялата възраст са по-различни от тези, пред които се изправяме в детството си. Изправени пред задачата да построим нова църква, не е изключено да се почувстваме така, както сме се чувствали като деца, когато сме решавали да построим пясъчен замък. Само че не е изключено след десет години още да не сме положили първия камък. — Колко странно е, мисли Емелин, че си спомня тъкмо тези негови думи сега, на плажа, докато наблюдава децата, които строят пясъчни замъци! — Така че — заключи тогава Хенри, — въпреки всичките ни възвишени надежди, въпреки амбициите ни да постигнем това, от което се нуждае така отчаяно този измъчен свят, десетилетията си текат, а ние вярваме във Вечността!
— Но, за Бога, Хенри — опита се да му припомни тя, — и най-ревностният християнин не може да постигне всичко. Всеки от нас може да направи единствено това, което е по силите му.
— Именно! — възкликна той. — И като виждам какво вършите вие според силите си, и какво върша аз, се чувствам посрамен!
Затоплена от златните лъчи, които слънцето сипе върху плажа на Фолкстън, Емелин се усмихва при спомена за сериозното лице на Хенри през онзи следобед; любимото лице, измъчено от терзанията на идеализма. Как би искала да целуне това лице, да изтрие с милувка сериозните бръчки от челото му, да го прегърне, без да отлага повече, с цялата сила, на която са способни слабите й ръце…
Но да се върнем към обсъжданата тема: бракът.
Ако двамата с Хенри се оженят, нима приятелството им ще пострада от това? Не може ли отношенията им да си останат същите, с изключение на това, че ще живеят под един покрив? (Ще трябва да живеят в нейната къща, не в неговата — тя е толкова малка, че двамата не биха могли да се поберат в нея!). Той може да спи в стаята до нейната, ако не възразява да я поразчисти (кога най-сетне ще дойде госпожа Лейвърс, за да отнесе вързопите с дарените дрехи? И онези мъже от Африканското Библейско общество няма ли да се върнат все пак?). В сегашното й състояние би било дори разумно да има мъж около себе си — а ако този мъж е Хенри, ще бъде дори прекрасно. Той може да внася кофите с въглища например, и да й помага с кореспонденцията. А вечер, когато е много уморена, би могъл да я вземе на ръце, да я пренесе нагоре по стълбите, и много нежно да я положи…
Тя се усмихва тъжно на несломимото упорство, с което я връхлитат позорните й страсти. Каквато и да е тази нейна болест, тя не успя да я доближи до Бога — независимо от добре познатите й красиви гравюри, на които се виждат туберкулозни жени в леглата си, озарени от неземна светлина, а над тях — реещи се ангели. А може би тя не е болна от туберкулоза, а страда от някакъв вид истерия? Грубо казано, да не би да е на път да се озове в лудницата? Вместо да става все по-ефирна, за да се възнесе по-лесно към райските порти, тя става сякаш все по-зависима от оковите на плътта, превръща се в животно — кашля кръв, по раменете и врата й избиват пъпки, поти се ужасно, а всеки път, когато се откъсва от мечтите си за Хенри Ракъм, установява, че й се налага да се измие добре между краката…