Мъглите на Авалон (Том 2)

Наистина, защо наоколо бе толкова тихо? Сякаш по целия свят не се чуваше никакъв звук, освен трополенето на конските копита. А дори и тропотът на копитата потъваше като камък в дълбока вода, заглъхваше и постепенно замираше. Вече почти бяха достигнали римския път — или поне мястото, където той би трябвало да се намира — когато чуха чаткането на копита по каменната настилка. Откъм Гластънбъри към тях приближаваше конник — движеше се бавно, но съвсем целенасочено. В мъглата едва можаха да различат някаква тъмна фигура. Ездачът водеше със себе си и едно тежко натоварено муле. След миг някой от мъжете възкликна:

— Че това е сър Ланселет от Езерото — да ви даде Бог добро утро, сър!

— Хей! Кой идва насам? — наистина бе гласът на Ланселет, Моргоуз го познаваше отлично и не би могла да се заблуди. Когато наближиха, познатите звуци, издавани от коня и мулето, сякаш освободиха нещо в смълчания свят около тях. За първи път до тях долетя и някакъв друг шум — много отдалеч, защото звуците се носят надалеч в мъглата, се чуваше кучешки лай. Като че ли бяха цяла глутница и се боричкаха за храна, огладнели през нощта. Беше обикновен, ежедневен шум, и като че ли разчупи неземната тишина наоколо.

— Кралицата на Лотиан! — провикна се Кормак, и Ланселет веднага се упъти към тях. Когато наближи съвсем, дръпна юздите на коня си.

— Е, лельо, надявах се, че ще се срещнем в Камелот — може би и братовчедите ми са с теб — Гауейн или Гарет?

— Не — отвърна тя. — Запътила съм се към Камелот сама. „Ако, разбира се, такова място все още съществува на този свят“ каза си тя раздразнено. Взря се внимателно в лицето на Ланселет, докато той продължаваше с обичайните любезности при среща на път. Изглеждаше уморен. Сигурно идеше отдалеч. Дрехите му бяха одрипавели и не много чисти. Наметката му бе от изтрито кадифе — такава на времето не би дал и на коняря си. „Ах, прекрасният Ланселет! Гуенхвифар няма да те намери вече толкова очарователен. А на мен и през ум не би ми минало да те поканя в леглото си“.

Но когато Ланселет се усмихна, Моргоуз си каза удивено: „Красив е напук на всичко“.

— Искаш ли да продължим заедно, лельо? Аз съм се запътил, за да изпълня най-скръбното задължение в живота си.

— Чувах, че си тръгнал с останалите да търсиш Граала. Намери ли го, или може би не си успял и затова си толкова мрачен?

— Не би могъл грешник като мен да открие най-великата от Мистериите. Но със себе си водя един, комуто бе съдено да държи Светия Граал в ръцете си. Затова и съм тръгнал към Камелот — за да кажа на всички, че търсенето на Граала завърши, и че Свещената чаша завинаги напусна света на простосмъртните.

Едва тогава Моргоуз забеляза, че на мулето лежи труп, покрит със саван. Тя потръпна и прошепна:

— Кой…?

— Галахад — отвърна спокойно Ланселет. — Моят син бе избраникът, комуто бе съдено да открие Граала. Сега вече знаем, че не може простосмъртен да го докосне и да остане жив. Бих искал аз да съм на негово място. Тъжни вести нося на моя крал — че този, който трябваше да го наследи на престола е напуснал преди него този свят и е отишъл в други селения, където ще може да продължи своето търсене — неопетнен, без грехове и пороци…