Мъглите на Авалон (Том 2)
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мъглите на Авалон (Том 2)». Краткое содержание книги:
Тя се обърна към шамбелана и каза:
— Съобщи на сина ми Гуидиън… сър Мордред, че майка му е пристигнала. Кажи му да дойде при мен веднага щом може.
Но в същия момент си помисли, изпаднала в плен на странна потиснатост, дали в този чужд двор той ще й окаже поне малкото синовна почит, проявена от Гарет. Беше убедена, че идването й в Камелот е грешка.
14
Още преди много години Гуенхвифар бе разбрала, че когато в двора са рицарите на Кръглата маса, Артур не й принадлежи. Той ставаше част от тях. Винаги й се зловидеше тяхното натрапливо присъствие в живота й, дразнеше се, когато бяха в Камелот. Нерядко изпитваше чувството, че ако не бе съдено Артур да е в центъра на вниманието на всички тези придворни, двамата биха имали щастлив семеен живот — по-различен от този, който имаха като крал и кралица.
Едва в годината, когато всички рицари потеглиха да търсят Граала, тя започна да осъзнава колко хубави са били предишните времена. Сега, когато рицарите ги нямаше, Камелот напомняше на обиталище на призраци — а и Артур все се скиташе безмълвно из опустелия замък, досущ като призрак.
Не че сега, когато имаше възможност по цял ден да се радва на неговата компания, това не я радваше. Просто едва сега започна да разбира каква голяма част от собственото си аз бе вложил в изграждането на Камелот и обучението на легионите си. Проявяваше към нея неизменна любезност, беше винаги сърдечен и мил и прекарваше с нея повече време, отколкото бяха имали заедно през всички военни години, а и през годините на последвалия дълъг мир. Но й се струваше, че част от него е сподирила верните му рицари по дългия път, и само малка частица бе останала тук, при нея. Тя обичаше човека Артур не по-малко от краля, но разбираше едно — човекът бе вложил толкова много от себе си в стремежа да бъде добър крал, че личността му губеше магическия си чар, ако го погледнеш само като човек. Гуенхвифар се срамуваше, че може да мисли така.
Двамата никога не споменаваха в разговорите си тези, които отсъстваха. През цялата година, докато траеше търсенето на Граала, те живееха спокойно, ден за ден, и разговаряха само за обикновени неща от ежедневието — за хляба и месото на трапезата, за плодовете от овощната градина и виното от избите на замъка, за някое ново наметало или тока за обувка. Само веднъж, като се оглеждаше в пустата зала, където стоеше Кръглата маса, Артур попита:
— Не трябваше ли да наредим да я приберат, докато другите се върнат, скъпа моя? Дори сега в тази огромна зала човек трудно може да минава около масата, а пък и без това местата са празни…
— Не — каза бързо Гуенхвифар. — Не, мили, остави я. Тази зала беше построена за Кръглата маса и без нея ще прилича на запустял хамбар. Остави я. Ако искаш, ти и аз, и останалите от домакинството може да се храним в малката зала.
Артур й се усмихна в отговор и тя разбра колко е доволен от думите й.
— Когато моите рицари се завърнат, ще можем отново да пируваме около Кръглата маса — каза той и веднага след това замълча. Тя разбра, че си мисли колко ли от тях ще се върнат изобщо.
С тях бяха Кай и старият Лукън, и още двама-трима от рицарите — или престарели, или болнави, или още немощни от получени рани. А Гуидиън — или както го наричаха сега, Мордред — бе винаги до тях, сякаш бе наистина израсналият им син. Гуенхвифар често се заглеждаше в него и си казваше: „Това е синът, който можеше аз да родя на Ланселет“ — и винаги чувстваше как я залива гореща вълна, как цялото й тяло потръпва и се покрива със ситна пот — като през онази нощ, когато Артур сам я положи в прегръдките на Ланселет. Но и друг път й се случваше да я заливат такива горещи вълни и тя често не можеше да определи дали една стая е топла или студена, и дали обливащата я топлина не идва някъде отвътре в тялото й. Гуидиън бе неизменно мил и почтителен с нея, наричаше я „лейди“, и в редки случаи, много плахо, „лельо“. Дори самата му плахост, когато използваше това роднинско обръщение, я умиляваше и стопляше душата й. Напомняше й на Ланселет, но беше по-мълчалив и невесел; на времето шегите и закачките не слизаха от устата на Ланселет. Гуидиън също се шегуваше, но шегата му бодваше жертвата като добре наточено острие. Остроумието му беше злобничко, и все пак Гуенхвифар не можеше да се сдържи и понякога се засмиваше на жестоките му подмятания.
Една вечер, докато малобройните обитатели на замъка вечеряха, Артур каза:
— Племеннико, бих желал, докато Ланселет се върне сред нас, ти да заемеш поста му и да станеш капитан на моята конница.