Мъглите на Авалон (Том 2)
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мъглите на Авалон (Том 2)». Краткое содержание книги:
— Не! — извика Гарет, наведе се от седлото и хвана здраво Ланселет за раменете. — Длъжен си да го накараш да разбере, че сега мястото му е в Камелот! О, Господи, Гуидиън би ме нарекъл предател на собствената си плът и кръв — а аз обичам Гуидиън, но… Как да го кажа дори на теб, макар че си ми кръвен роднина и близък приятел? Безпокои ме властта, която той доби над краля! Щом саксонците пратят посланици до Артур, винаги Гуидиън ги приема и разговаря с тях — те знаят, че той е син на сестрата на краля, а нали знаеш, по техния обичай синът на сестрата е пряк наследник… Ланселет се усмихна спокойно.
— Ти забравяш, Гарет, че така е било и при племената на Древните, преди в Британия да дойдат римляните — а ти и аз не сме възпитани да следваме римските обичаи.
— Нима няма да защитиш правото на родния си син? — възкликна Гарет.
— Артур ще реши кой ще го наследи на трона — отвърна Ланселет, — ако изобщо е писано Британия да има друг крал след него. Понякога, когато ме преследваха виденията в пристъпите на моята лудост — не ми се говори за това, но предполагам, че има някаква връзка с ясновидството, което е наследствено в рода ми — тогава нещо ми говореше, че когато Артур си отиде, земята ни ще потъне в мрак.
— Нима ще допуснеш да стане тъй, да бъдем погълнати от мрака, сякаш Артур никога не е съществувал? А клетвата ти за вярност пред краля? — упорстваше Гарет.
Ланселет въздъхна и каза:
— Да бъде твоята воля, Гарет. Тръгвам да търся Галахад.
— И то колкото е възможно по-бързо — настоя Гарет. — Убеди го, че трябва да постави верността си пред краля над всякакви Богове и свещени реликви…
Ланселет го прекъсна мрачно:
— А ако все пак не пожелае да дойде с мен?
— Ако е тъй — каза замислено Гарет, — тогава може би наистина той не е кралят, който ще е необходим на страната след Артур. Тогава — дано Бог да ни е на помощ, защото ще се оставим в негови ръце.
— Братовчеде, братко — каза Ланселет и прегърна Гарет. — Каквото и да стане, ние винаги сме в Божиите ръце. Но аз ти се заклевам, че ще намеря Галахад и ще го доведа обратно в Камелот. Можеш да ми вярваш…
Светлината бавно помръкна. Лицето на Гарет избледня и изчезна. За миг пред погледа на Моргоуз останаха само хубавите тъмни очи на Ланселет, които толкова приличаха на очите на Вивиан! Сякаш Великата жрица, сестра й, се взираше с упрек в нея и казваше: „Какво направи, Моргоуз?“ После и това видение изчезна и Моргоуз бе отново сама пред огъня. Над огнището все още се виеше гъст дим, в нозете й лежеше отпуснатото, безжизнено тяло на убитата от нея жена.
Да бъде проклет! Ланселет, разбира се! Ланселет все още можеше да обърка плановете й! Яростта разтърси тялото й, болка сви гърлото й и я прониза чак до утробата. Главата я болеше, магията започваше да дава отражението си върху й. Искаше само да се отпусне пред огнището и да спи с часове, но не биваше. Трябваше да бъде силна — щеше да й помогне магията, която сама е призовала. Нали беше кралица на Лотиан — и Повелителка на мрака! Отвори вратата, изнесе трупа на кучето и го хвърли в купчината смет, без да обръща внимание на отвратителната смрад, която се носеше наоколо.
С трупа на прислужницата нямаше да може да се справи сама. Понечи да повика някого, но се отказа — не биваше да я виждат така — с ръце и лице, все още белязани с кръв. Взе легена и каната с вода, изми се и сплете наново косите си. Не можеше да почисти петната от кръв по роклята си, но огънят бе загаснал и в стаята беше тъмно. Сега вече повика шамбелана си и той мигновено се появи, явно умиращ от любопитство.
— Какво се е случило, господарке? Чух викове, писъци — някакво нещастие ли е станало? — той вдигна високо светилника. Моргоуз знаеше отлично как изглежда в очите му — полуоблечена, раздърпана, прекрасна. Виждаше се отразена в зениците му. Каза си: „Само да протегна ръка и мога да го имам — още тук, над тялото на мъртвото момиче“. Усети приятната болка на желанието и се засмя в себе си от удоволствие, но си наложи да не мисли за това — после щеше да има достатъчно време.
— Нещастие наистина. Горката Бека — тя посочи трупа в краката си. Падна в огнището, и когато понечих да й помогна, измъкна камата от колана ми и сама си преряза гърлото — бедната, сигурно болките са я подлудили. Виж, цялата съм изцапана от кръвта й.
Човекът възкликна ужасено и се наведе, за да огледа трупа на прислужницата.
— Да, да, горкото момиче май не беше с всичкия си. Не трябваше да я пускаш в покоите си, господарке.