Мъглите на Авалон (Том 2)

— Пътят не може да е избягал, тъпако. Минавала съм по него повече пъти, отколкото са пръстите на двете ми ръце. За глупачка ли ме имаш?

— Пази Боже, господарке. Аз също съм минавал често по този път, и въпреки това ми се струва, че кой знае как сме се заблудили — отвърна Кормак. Моргоуз имаше чувството, че се задушава от яд. Прехвърли на ум пътя, който бе минавала толкова често — от Лотиан към Камелот. Помнеше ясно къде трябваше да се отклонят от римския път и да тръгнат по добре отъпканата пътека покрай тресавищата, към Драконовия остров, и оттам се прехвърляха на пътя към Камелот — разширен и постлан с плочи по нареждане на Артур, този път беше почти толкова добър, колкото и римския.

— И все пак сме пропуснали отклонението за Камелот — защото виж тази част от стара римска стена. Това означава, че сме на половин час път след мястото, където трябваше да се отклоним — сопна се Моргоуз. Нямаше какво да се прави — трябваше да обърнат назад целия керван, а пък се смрачаваше. Моргоуз смъкна още по-ниско качулката на наметалото си и смушка коня, който газеше из калта в сивкавия здрач. Странно. По това време на годината се смрачаваше почти цял час по-късно, а сега на запад едва се виждаха последните отблясъци на залеза.

— Отклонението трябва да е тук — каза изведнъж една от жените. — Виждате ли тези четири ябълкови дървета — идвах тук едно лято, за да взема издънка и да я присадя в градината на кралицата.

Но път нямаше — само тясна пътечка се виеше нагоре по голия хълм — на мястото на широкия път. Там горе, трябваше да се виждат вече светлините на крепостта Камелот. Но нямаше нищо подобно.

— Ама че глупости — не се предаваше Моргоуз. — Не може да не сме се заблудили. Не ми казвай, че това е единственото място в кралството, където растат едно до друго четири ябълкови дървета.

— И все пак пътят трябваше да се намира тук, бих могъл да се закълна — мърмореше Кормак. Въпреки това нареди на цялата върволица конници и водачи на товарни животни да тръгнат обратно. Потеглиха отново. Дъждът заплющя още по-упорито — сякаш никога нямаше да спре. Моргоуз бе вече много премръзнала и капнала от умора. Копнееше за топла вечеря в покоите на Гуенхвифар, за чаша греяно вино и меко легло. Когато Кормак се появи отново, тя се раздразни още повече.

— Сега пък какво има? Искаш да ми кажеш, че пак си объркал пътя и си успял да пропуснеш такъв широк път, по който минават товарни коли?

— Съжалявам, кралице — но виж — по някакъв начин сме се озовали отново на мястото, където спряхме, за да отпочинат конете, след като се отклонихме от римския път. Аз сам хвърлих тук този парцал, след като почистих с него калта от един денк.

Моргоуз избухна не на шега.

— Имало ли е някога кралица, заобиколена от по-големи дръвници от вас? — развика се тя. — Още колко ще трябва да се щураме из Летните земи, за да намерим най-големия град източно от Лондиниум? Сигурно трябва да яздим напред-назад по този път цяла нощ! Та нали, ако не можем да видим светлините на Камелот, би трябвало най-малкото да чуем нещо! Та това е замък, в който сега има най-малко сто души рицари, прислужници, коне и добитък! Хората на Артур охраняват всички пътища наоколо — всичко, което се движи по тях, се вижда съвсем ясно от наблюдателниците!