Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

— Ставаш вече нескромна, Тони! Това, което „се правя“, е лично моя работа. Всичко друго не засяга никого с нищо.

— Том, умолявам те, кажи ми само едно: всичко това не е ли бълнуване в треска?

— Точно така.

— Кошмар?

— Защо не?

— Сърцераздирателна комедия?

— Стига! Стига!

И консул Хагенщрьом се яви на „Менгщрасе“, яви се заедно с господин Гош, който държеше в ръка йезуитската си шапка, гледаше вероломно наоколо си, мина наведен покрай момичето, което беше занесло визитните им карти и сега държеше отворена стъклената врата, и влезе подир консула в стаята с пейзажите.

Херман Хагенщрьом, облечен в дълъг почти до петите, дебел и тежък кожух, който отпред беше разкопчан и позволяваше да се види зимният му костюм от зеленожълт, мъхест и здрав английски плат, имаше осанка на столичанин и внушителния тип на борсов деятел. Беше тъй извънмерно тлъст, че не само брадичката му, а цялата долна половина на лицето му беше двойна и късо подрязаната, руса цяла брада не можеше да скрие това; дори остриганата кожа на главата му при известни движения на челото и на веждите се набираше в дебели дипли. Носът му сега лежеше още по-плосък върху горната устна и дишаше затруднено през мустаците; ето защо от време на време устата трябваше да му се притече на помощ, като се разтваряше за дълбоко поемане на дъх. И това все още беше свързано с немного шумно мляскане, предизвикано от постепенното отделяне на езика от горната челюст и глътката.

Когато чу тоя шум, познат й от миналото, госпожа Перманедер промени цвета на лицето си. Пред очите й се мярнаха като видение лимонови кифли с наденица от трюфели и стразбургски пастет от гъши дроб и то насмалко щеше да разклати каменното достолепие на осанката й. Сложила траурната шапчица върху пригладените коси, облякла чудесно ушита черна рокля, полата на която беше отрупана чак догоре с волани, тя седеше на дивана със скръстени ръце и малко дигнати рамене; дори когато двамата господа вече влизаха, тя отправи няколко безразлични и величаво спокойни думи към брата си, сенатора, който не можа да поеме отговорността да я остави сама тъкмо в тоя час. Тя продължи да седи дори докато сенаторът, отишъл да посрещне гостите в средата на стаята, се поздравяваше сърдечно с посредника Гош и коректно вежливо с консула; но после също стана, направи сдържан поклон едновременно пред двамата и без да бърза, подкрепи с думи и жест братовата покана — да имат добрината да седнат. Все пак от неприкосновено равнодушие тя държеше очите си почти напълно затворени.