Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
— Das ist meine Pflicht!68
Той протегна ръце и издигна високо кутията.
— Das ist meine Seele!69
Сиянието внезапно изчезна и Фон Холден остана разтреперан под лунните лъчи с кутията в ръце. Минаха няколко секунди, преди да чуе собственото си дишане. След още малко пулсът му се успокои. Бавно тръгна към изхода от клисурата. Излезе и се озова на скалния ръб над ледника. Точно под него ясно се виждаше пътеката, водеща към шахтата. Без да губи време, Фон Холден тръгна натам, продължавайки да притиска кутията към гърдите си.
Бурята бе отминала и в небето блестяха безброй звезди. Наклонените лъчи на залязващата луна придаваха на пейзажа някаква странна абстрактност, сякаш тази планина принадлежеше едновременно на миналото, настоящето и бъдещето. Фон Холден имаше чувството, че е помолил за помощ незнайни сили и те са му отворили път към един нов свят, съществуващ само в някакво затънтено кътче на битието.
— Das ist meine Pflicht! — повтори той, впил поглед в звездите.
Дългът над всичко! Над света. Над Бог. Над времето.
След няколко минути той достигна скалите, които прикриваха отвора на шахтата. Краят им минаваше по самия ръб на пропастта и Фон Холден трябваше да ги заобиколи внимателно. Докато пристъпваше по ръба, той зърна на десетина метра под себе си Озбърн, проснат по гръб върху тясна заснежена площадка. Левият му крак беше подвит неестествено. Фон Холден разбра, че е счупен. Но Озбърн не беше мъртъв. Отворените му очи гледаха право нагоре.
Вече никакви рискове, помисли Фон Холден. Застреляй го още сега.
Когато пристъпи напред и погледна право надолу, над ботуша му излетя снежно облаче. Беше прекрачил в сянка, луната над него изчезваше зад острия силует на Юнгфрау. Но дори и сред мрака Озбърн го видя как прехвърля тежката кутия в лявата си ръка. После дясната протегна пистолета. Озбърн вече нямаше оръжие — револверът на Маквей бе изчезнал в лавината, която преди малко му спаси живота. Съдбата вече му бе дала един шанс. Нямаше да получи втори, ако не предприемеше нещо.
Хапейки устни от болката в счупения крак, Озбърн заби лакти в снега. Из цялото му тяло избухна непоносимо страдание, но въпреки всичко той пълзеше по гръб като премазано животно през камъни и лед, гърчеше се, лазеше сантиметър по сантиметър, за да се изтръгне от безмилостния прицел. Изведнъж главата му увисна надолу и той разбра, че е достигнал ръба. Отдолу долетя мразовит полъх. Озърна се през рамо и не видя нищо, освен необятна черна пропаст сред ледовете. Бавно завъртя поглед нагоре. Усети как Фон Холден се усмихва, присвивайки пръст около спусъка.
Сетне очите на Фон Холден проблеснаха под лунните лъчи. Тялото му се сгърчи и пистолетът заподскача, разпращайки към пустотата ветрило от куршуми. Фон Холден продължаваше да стреля, разтърсван от всеки изстрел, докато пълнителят свърши. После ръката му омекна, отпусна се настрани и изтърва пистолета. Още миг той постоя горе с широко разтворени очи, без да изпуска кутията. Полюшна се безкрайно бавно и полетя напред и надолу, отвъд Озбърн — все по-надолу през ясната нощ към зейналия мрак на ледника.
154.
Озбърн помнеше кучешки лай и човешки лица.
Лекар и санитари. Планински спасители, които го измъкнаха на носилка нагоре през мрака. Вера. Станцията. Лицето й — пребледняло и обтегнато от страх. Слизане с влакчето. Униформени полицаи. Те говореха нещо, но не помнеше дали ги е чул. Кони. Седнала до него с окуражаваща усмивка. И пак Вера. Ръката й върху неговата.
После навярно бе загубил съзнание от лекарствата или от изтощение, защото всичко изчезваше.
По-късно като че бе попаднал в болницата на Гринделвалд. Имаше някакъв спор по въпроса кой е всъщност. Беше готов да се закълне, че по някое време в стаята влязоха Ремер и Маквей. Облечен със същия смачкан костюм, Маквей седеше до леглото и го гледаше.
И отново видя Фон Холден сред планините. Видя го как се олюлява на ръба. Как пада. За част от секундата му се стори, че горе на ръба стои още някой. Напрегна памет, помъчи се да разбере кой е това и осъзна, че е Вера. В ръката й блестеше огромна ледена висулка, обляна в кръв. Но това видение изчезна и отстъпи място на друго, далеч по-ясно. Фон Холден беше жив и падаше към него, продължавайки да стиска кутията. Времето не течеше нормално, а бе застинало като в забавен кадър и той падаше по широка дъга, която водеше отвъд Озбърн, към бездънния мрак стотици метри по-долу. Сетне Фон Холден изчезна и остана само онова, което бе казано преди.
— Защо бе убит баща ми? — питаше Озбърн отново и отново.
— Für Übermorgen — отговаряше Фон Холден. — За деня след утре.
68
Това е моят дълг! (нем.), бел. авт.
69
Това е моята душа! (нем.), бел. авт.