Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
Пропълзя напред и надникна през ръба. Около метър и половина по-долу имаше скална издатина. Не беше кой знае какво, но по-добро укритие нямаше да намери. Използвайки прикритието на мрака, той скочи и се хвърли напред. В същия миг нещо го блъсна в рамото и го отметна назад. Раздаде се оглушителен гръм. Озбърн рухна по гръб върху снега и за миг пред очите му причерня.
Когато се опомни, видя над себе си стръмната канара. В ноздрите му нахлу мирис на барут и той осъзна, че револверът е гръмнал при скока. Разпери ръце и опита да се надигне, но внезапно над него се изправи черен силует.
Беше Фон Холден. С раница на гръб и някакъв странен пистолет в ръката.
— В Спецназ ни учеха, че човек трябва да се усмихва на своя убиец — тихо каза той. — Това го прави безсмъртен.
Изведнъж Озбърн разбра, че ще умре. И всичко, което го бе довело дотук, щеше да свърши след броени секунди. Осъзна простата, трагична истина, че нищо не може да стори. Но все още беше жив и имаше надеждата Фон Холден да му разкрие нещо, преди да го застреля.
— Защо бе убит баща ми? — запита Озбърн. — Заради скалпела, който изобрети? Заради операцията на Елтон Либаргер? Кажете ми. Моля ви.
Фон Холден се усмихна с ледено високомерие.
— Für Übermorgen — победоносно изрече той. — За деня след утре!
Сетне стреснато извърна глава, защото от мрака над тях се раздаде гръмовен тътнеж. Беше като звука на освирепял ураган, който се напъва да изтръгне земята изпод нозете им. Грохотът стана оглушителен и наоколо се посипаха парчета скала. После фронтът на лавината връхлетя върху тях и двамата с Озбърн отхвръкнаха през ръба като парцалени кукли. Премятаха се, летейки надолу по тесен и стръмен улей. В един миг от този кошмарен полет Озбърн зърна лицето на Фон Холден, вкаменено от недоверие и ужас. После лицето изчезна сред ревящия поток от лед, камъни и сняг.
153.
Фон Холден излетя пръв върху почти равна площадка от скали и отделни камъни. Мъчително се изправи на крака и хвърли поглед наоколо. Над него се издигаше стръмният улей, по който бяха пропаднали. Отгоре продължаваха да се сипят снежни потоци. Завъртя се и зърна ледника точно там, където трябваше да бъде. Но всичко останало изглеждаше непознато. Нямаше ни най-малка представа къде може да е пътеката. Вдигна глава с надеждата, че луната ще се покаже иззад облаците, но видя само небето. Беше кристално чисто, без нито едно облаче. Ала нямаше нито луна, нито звезди. Вместо тях високо в небосвода се издигаше зелено-пурпурното сияние. Огромните, ужасяващи, пастелни драперии на неговия кошмар.
Той изкрещя и побягна. Отчаяно диреше с поглед пътеката, водеща към отдушника. Но нищо не беше на място. Никога не бе стъпвал тук. Обзет от непоносим ужас, Фон Холден продължи да тича, докато се натъкна на каменна стена и разбра, че е попаднал в задънена клисура, чиито отвесни стени се издигаха на десетки метри в зелено-пурпурното небе.
Задъхан, разтърсван от ударите на сърцето си, той се върна назад. Сиянието ставаше все по-ярко и титаничните завеси започваха да се спускат към него и същевременно плавно се люшкаха нагоре-надолу като чудовищните чукове от кошмарните сънища.
Драпериите наближаваха, трепереха злокобно, обливаха го с пъстрото си сияние. Готвеха се да го обвият като саван.
— Не! — изкрещя той, сякаш искаше с този вик да прогони магията.
Крясъкът отекна от канарите и полетя към ледника. Но магията не изчезна. Сиянията продължаваха да слизат, пулсирайки равномерно като някакъв чудовищен жив организъм. Изведнъж станаха полупрозрачни като гнусните пипала на медуза и полетяха надолу, за да го смажат. В безмълвен ужас Фон Холден се завъртя и хукна обратно.
Отново достигна каменните стени в края на клисурата. Обърна се и разтреперан от страх видя, че пипалата идват към него. Прозрачни, блестящи, тръпнещи. Все по-ниско. Какво бяха те? Предупреждение за идващата смърт? Или просто самата смърт? Фон Холден се сви край скалата. Какво искаха? Та той беше обикновен войник и изпълняваше заповеди. Изпълняваше своя дълг.
Внезапно едно ново чувство се надигна в гърдите му и прогони страха. Той беше войник от Спецназ! Беше Leiter der Sicherheit! Нямаше да се остави на смъртта, преди да е изпълнил задачата си!
— Nein! — изрева той. — Ich bin der Leiter der Sicherheit!67
Трескаво смъкна раницата, дръпна ремъците и измъкна отвътре кутията. Прегърна я и прекрачи напред.
67
Не! Аз съм отговорникът по безопасността! (нем.), бел. авт.