Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
Изглеждаше отпочинал, а изгореното петно на лицето му вече заздравяваше. Даже бе успял да хване тен, сигурно пак играеше голф.
— Оправя се малко по малко… — промърмори Озбърн, като се мъчеше да изглежда спокоен. — А и вие май сте добре.
— Доколкото ми позволяват годинките — отвърна Маквей без усмивка и го поведе по лабиринт от коридори, изпълнени с объркани, уморени и гневни хора.
Най-сетне се озоваха в голямо помещение, разделено на две с телена мрежа. Вътре имаше двама полицаи и безброй лавици със запечатани найлонови пликове за веществени доказателства. Маквей се подписа в някаква книга и получи плик с видеокасета. Отново излязоха в коридора и минаха в празен кабинет. Маквей затвори вратата.
Озбърн нямаше представа накъде отиват нещата, но вече не бе в състояние да издържи. Искаше всичко да свърши веднъж завинаги.
— Защо съм тук?
Маквей пристъпи към прозореца и спусна щорите.
— Гледахте ли новините тая сутрин? За виетнамското семейство.
— Да, май имаше нещо такова… — разсеяно отговори Озбърн.
Смътно си спомняше, че бе чул новината, докато се бръснеше. В долината Сан Фернандо било избито цяло виетнамско семейство. Жени, деца, старци…
— Натовариха ме със случая. Бързам за аутопсията, затова дайте да не губим време. — Маквей разпечата плика и извади касетата. — Съществуват само два екземпляра. Това е оригиналът. Копието е при Ремер в Бад Годесбург. От ФБР ме натискат за касетата. Обещах да им я дам утре. Заради нея Залетл ни насочи към Джоана Марш. Оказа се, че й е дал подарък. Открихме го в чантичката й. Беше ключ за касетка, скрита в клетката на кученцето, което й подарил Фон Холден. А в касетката имаше друг ключ. За сейф в една тукашна банка. Вътре намерихме тази видеокасета.
В ъгъла на кабинета имаше телевизор и видео. Маквей зареди касетата.
— Не разбирам… — объркано промърмори Озбърн.
— Ще разберете. Но преди това трябва да знаете едно-две неща. Казахте, че след падането на Фон Холден не сте видял нищо повече.
— Беше тъмно.
— Е, смятаме, че е пропаднал в пукнатина, наричана от планинарите „черен лед“. Бездънна пропаст. Група швейцарски спасители слязоха докъдето бе възможно, но не откриха нищо. Това означава едно от двете: или е нейде на дъното и ще си остане там още няколко хилядолетия… или не е. Искам да кажа, че не сме напълно сигурни. Това беше едното. Другото е свързано с отпечатъците на човека, който се наричаше Либаргер. Човекът, с когото Ремер и Шнайдер са разговаряли половин час преди Шарлотенбург да се превърне в пепелище. — Маквей се изкашля и леко навъси вежди. Лицето още го наболяваше. — Експерти от БКА сравниха отпечатъците му с тия на Тимоти Ашфорд, обезглавения бояджия от Лондон.
— Господи! — Озбърн усети как косата му настръхва. — Значи сте бил прав…
— Да — кимна Маквей. — Лошото е, че от Либаргер, както и от всички други в оная зала, не е останало нищо освен пепел. Можем само да предполагаме, че човешка глава успешно е била присадена върху чуждо тяло и полученото същество се е завърнало към живота. То е дишало, разговаряло, мислило също като мене и вас. И не е имало никакви белези според Ремер и Шнайдер. Джоана Марш също го потвърди вчера в писмените си показания. Като рехабилитаторка е работила с него няколко месеца, без да забележи каквито и да било следи от операция.
— Симптомите на човек, който е претърпял тежък инсулт — замислено прошепна Озбърн. — Не е било инсулт, а възстановяване след фантастичната операция. — Той погледна Маквей. — Това ли има в касетата?
— Каквото има в касетата, ще си остане между тия четири стени. Ако се каже нещо, то ще дойде от Вашингтон или Бад Годесбург. — Маквей взе дистанционното управление и се втренчи в Озбърн. — Този път, докторе, никой няма да действа на своя глава. Надявам се, че ме разбрахте, защото може да си припомним и други неща. Сигурен съм, че ви е ясно какво имам предвид.
За миг двамата постояха мълчаливо един срещу друг. После Маквей дръпна вратата и излезе. Озбърн го видя как се отдалечава по коридора и изчезва. Просто така. Беше решил да го пусне на свобода, сякаш нищо не се е случило.
158.
Озбърн поседя нерешително, после насочи дистанционното управление към видеото и натисна бутона. Раздаде се тихо бръмчене, телевизорът примига и на екрана се появи някакъв кабинет с празен стол на преден план. Отляво имаше бюро, отдясно книжни лавици. Осветлението идваше откъм прозорец, частично закрит от бюрото. Минаха няколко секунди и в кадъра влезе Залетл, облечен с тъмносин костюм. Вървеше с гръб към камерата. Когато достигна стола, той се обърна и седна.